„Истините отегчават уплашения ум. Отегчени ли сме? Да! Къде е кръвта? Къде са бляскащите ножове? Дайте ни безразсъдния танц! Зареди преситените ни сърца, плачещи робе! Пикал съм на сложните ти мисли и мрачните ти откровения.“
„Стой мирно, докато те осакатя — да видим как ще вървиш сега!“
Бакал излезе от лагера, спря на десет крачки от фургоните и развърза каишките, стегнали дългото копие на гърба му. Хвана го с дясната си ръка. Рамото го заболя — разкъсаното сухожилие и мускул още не бяха зараснали. Нищо, болката щеше да го разбуди, да го стегне.
Пред него беше насипът на окопа на външния пост. Три глави с шлемове — като буци, щръкнали над червеникавата купчина пръст.
Бакал затича безшумно в тревите и метна копието. Железният връх се заби между плешките на мъжа отляво и закова тялото му за стената на окопа. Докато другите двама се обръщаха, вече беше стигнал до изкопа и скочи между тях. Ятаганът се вряза в бронзовата шапка на жената отдясно, разцепи черепа и заседна. Ножът в лявата му ръка посече последния воин във врата — но мъжът се беше извил достатъчно, за да спаси гръбнака си, и докато се обръщаше, заби кама дълбоко в гърдите на Бакал, точно под лявото му рамо.
Бакал видя как мъжът отвори уста, за да извика и да вдигне тревога, дръпна ножа назад и му разпра гърлото. Камата обаче натисна още, изпука и заседна между ребрата му.
Кръв изпълни гърлото на Бакал и той се свлече върху издъхващия воин, закашля в наметалото му.
Беше ужасно уморен, но все още имаше да свърши някои неща. „Намери я. Спаси я.“ Изпълзя от окопа. Трудно му беше да диша. Изведнъж го споходи стар спомен, отпреди десетилетия: последния път, когато се бе озовал на ръба на смъртта — Давещата треска го бе поразила и дробовете му се бяха напълнили със слуз. Лапата, стегнала гърдите му, щипещата очите миризма на счукан синап, лицето на майка му, замъглено, надвиснало над него, страхът, преливащ в примирение зад очите й. „Стени на гробница. Всички ги имаме, там вътре — и не влизаме често там, нали? Там пазим своите мъртви. Мъртви близки, мъртви мечти, мъртви обещания. Мъртви «аз», толкова много, толкова много. Когато плячкосваме, взимаме само най-добрите неща. Нещата, които можем да използваме, нещата, които можем да продадем. А когато запечатаме отново всичко това, тъмнината остава.“
„Остава. Ах, майко, остава.“
„Моята гробница. Стените на моята гробница.“
Помъчи се да стане, но не можа. „Майко? Чуваш ли ме? Татко? Десорбан, синко, о, скъпи ми синко — аз ти дадох меча. Престорих се на горд, макар че страхът впиваше ноктите си в сърцето ми. По-късно, когато се вгледах в толкова спокойното ти лице, докато другите възпяваха блясъка на храбрите ти мигове — само мигове, да, само това имаше, — се престорих, че песента облекчава раната в душата ми. Престорих се, защото да се престоря означаваше да утеша тях, да ги утеша за мига, когато те застанат на мястото ми и се вгледат в лицата на своите обични деца.“
„Синко? Чуваш ли ме?“
„Стени на гробница. Сцени и лица.“
„В тъмното дори не можеш да видиш боята.“
Естарал се взираше към далечния пост. Случило ли се беше нещо там? Не беше сигурна. В лагера, зад редицата фургони зад гърба й, се чуваше детски глас, викаше нещо настойчиво и злобно. Полазиха я тревожни тръпки и тя погледна към Хетан. Окуцената седеше, зяпнала в нищото.
Много дълго продължаваше това. Воините щяха да започнат да търсят куцата си плячка. Щеше да се разчуе, че са я видели да влачи Хетан през лагера. На запад, да. Отвъд светлината на огньовете.
Стана и дръпна Хетан да се изправи. Вдигна тоягата и я пъхна в ръцете й.
— Ела!
Задърпа я към поста. Никакво движение нямаше там. И нещо лежеше на земята, нещо голямо. С пресъхнала уста и със свито сърце тя поведе Хетан към него.
Блъсна я миризмата на изпражнения, урина и кръв. Беше тяло, застинало в смъртта.
— Бакал? — прошепна тя.
Нищо. От самия окоп — пълна тишина. Наведе се над мъртвия и го обърна по гръб. Бакал. Струи кръв бяха оцапали брадичката му, невиждащите му очи я гледаха някак объркано.
От лагера отекнаха нови викове, вече по-близо. „Фаранда… и Секара. Духовете да ги осерат и двете!“
Прониза я ужас и тя се присви като заек. Никакво укритие нямаше наоколо.
Хетан понечи да се смъкне на колене.
— Не! — изсъска й тя. — Стой права, проклета да си!
Сграбчи я за ризата и я задърпа покрай окопа и навън в равнината.
На стотина крачки напред се издигаше хълм. Колоната го бе заобиколила, преди да спре за нощувка.
— Хетан! Чуй ме! Върви към хълма — виждаш ли го? Качи се на него. Разбираш ли ме? Един мъж те чака там. Нетърпелив е. Ядосан. Бързай към него или ще съжаляваш. Бързай!