Бутна я напред.
Хетан се олюля. За един ужасен миг остана неподвижна, след това закуцука напред и нагоре по склона.
Естарал я погледа още десетина удара на сърцето — за да се увери, — след което се обърна и затича към лагера. Можеше да се шмугне вътре незабелязано. Да, беше почистила лицето на Хетан, а след това я беше оставила до фургоните. Да е избягала? Нелепо. Но ако все пак искате да я търсите в равнината, където чакат ак’рините — моля, вървете.
Сви се в сенките между два фургона. Из лагера се движеха фигури. Виковете бяха спрели. Ако заобикаляше огньовете, можеше да се промъкне до бивака на Страл и другите. И да им каже за смъртта на Бакал. Защото кой щеше да поведе сенаните утре? Трябваше да е Страл. Трябваше да го знае, за да е готов за командването, за съдбовното бреме на своя клан.
Тръгна крадешком напред.
Видяха я след трийсетина крачки. Шест жени, водени от Секара, с дебнещата зад тях Фаранда. Притичаха да я обкръжат и Естарал извади ножа си. Знаеше какво искат да й направят. Знаеше, че няма да задават въпроси, че не ги интересуват обяснения. „Ще ми направят това, което направиха на Хетан.“ Бакал си бе отишъл, защитника й го нямаше. „Толкова много начини има да останеш сама…“
Те видяха ножа й. Алчна страст блесна в очите им — да, искаха кръв.
— Убих я! — изкрещя Естарал. — Бакал я използваше — убих и двамата!
И се хвърли между тях.
Блеснаха ножове. Естарал залитна и се свлече на колене. Ликуващи лица отвсякъде. „Такава пламенна страст — о, колко живи се чувстват!“ Кръвта й изтичаше — четири, може би пет рани, топлината изтичаше от тялото й.
„Толкова глупаво. Всичко това… толкова глупаво.“ И с тази мисъл изсмя сетния си дъх.
Грамадата облаци на запад вече изпълваше половината нощно небе, непроницаема и плътна като стена, трупаше се къс след къс, за да затули звездите и нефритените резки. Вятър шумолеше в тревите, притеглен от изток, сякаш бурята си поемаше дъх. Но никакви блясъци не огряваха облаците и Кафал нито веднъж не беше чул гръм. Въпреки това трепетът му се усилваше с всяко поглеждане към надвисващия мрак.
Къде беше Бакал? Къде беше Хетан?
Увитата с кожа дръжка на кривия му нож бе хлъзгава от студена пот. Въздухът изстиваше.
Можеше да я спаси. Сигурен беше в това. Щеше да поиска силата от боговете на Баргаст. Откажеха ли му, беше се заклел да ги унищожи. „Никакви игри, никакви сделки. Тъкмо вашата жажда за кръв доведе до това. И ще ви накарам да платите.“
Боеше се от мига, в който щеше да види сестра си, това извратено подобие на жената, която бе познавал през целия си живот. Щеше ли тя изобщо да го познае? Щеше, разбира се. Щеше да се хвърли в прегръдката му — край на мъчението, възраждане на надеждата. Страх, да, но след това всичко щеше да се оправи, всичко. Щяха да избягат на запад — чак в Ледер…
Смътен шум зад него. Кафал се обърна рязко.
Боздуганът го порази в лявото слепоочие. Той залитна надясно, опита се да се извърти и да замахне с ножа. Удар в гърдите го надигна от земята, ножът изхвърча от ръката му, после нещо го блъсна надолу, по гръб. Изпукаха и се пръснаха кости.
Гледаше неразбиращо приковалото го към земята копие — стърчеше от гърдите му като прът на знаме.
Тъмни сенки над него. Облечените в метал ръце, стиснали копието, извиха и натиснаха.
Желязното острие изстърга в пръстта под него.
Помъчи се да осмисли ставащото, но всичко му се изплъзваше. Три, вече четири фигури бяха надвиснали над него, но не изрекоха нито дума.
„Гледат как умирам. Правил съм същото. Защо правим това? Защо сме толкова очаровани от този провал?“
„Защото виждаме колко е лесен.“
— Свърши — каза воинът ак’рин, който бе приковал врага с копието си, и изтръгна оръжието.
— Ако е разузнавал лагера ни — каза мъжът с боздугана, — защо гледаше на другата страна?
— Баргаст — измърмори трети, а другите кимнаха. Капка разум нямаха проклетите диваци.
— Утре — каза воинът, който вече чистеше копието си, — ще избием останалите.
Залиташе, впила очи в черната стена, която като че ли връхлиташе насреща й и после се отдръпваше отново, сякаш светът пулсираше. Вятърът я тласкаше напред, плътен като ръка на гърба й, а тоягата в ръката й тупаше и тупаше по твърдата земя.
Когато четиримата воини ак’рини изникнаха пред очите й, тя забави крачка, а след това спря и зачака да я вземат. Но те само направиха жеста „зло да пази“ и бързо изчезнаха в тъмното. След малко тя тръгна отново, вече едва дишаше. Мехурите по ръката й се спукаха и тоягата стана хлъзгава.
Вървя, докато светът не изгуби силата си, а после седна в мокрите треви до обрасла с лишеи скала. Вятърът плющеше в разкъсаната й риза. Гледаше, без да вижда; тоягата се изплъзна от ръцете й. След малко тя се смъкна на една страна и се сви на кълбо.