Зачака черното да погълне света.
Беше все едно нощта в целия й естествен ред е открадната. Страл гледаше как Белите лица подклаждат огньовете с всичко, което може да гори, и зоват боговете. „Вижте ни! Намерете ни! Ние сме ваши деца!“ Влачеха кози към вдигнатите набързо олтари и им прерязваха гърлата. Кръв плисваше, краката изритваха и потръпваха вяло. Кучета бягаха от внезапното, необяснимо посичане на кривите остриета. Ужас и безумие плющяха като дима, искрите и пепелта от огнищата. Знаеше, че до разсъмване няма да е останало живо нито едно животно.
„Ако утрото изобщо дойде.“
Чул беше за смъртта на Естарал. Чул беше какво е твърдяла, че е направила. Всичко това беше безумие. Бакал не би използвал Хетан — явно Естарал бе повярвала, че може да е с Бакал, че може да стане негова жена, и когато го е видяла с Хетан, безумието й е изрисувало сцената с мокрите цветове на страстта. Беше убила двамата в гневен изблик на ревност.
Страл изруга. Трябваше да прогони вдовицата още преди дни. Трябваше ясно да й даде да разбере, че Бакал изобщо не се интересува от нея. Духове на бездната, ако беше видял проблясъка на лудост в очите й, щеше да я е убил на място.
Командването на сенаните в битката тази утрин се падаше на него. Даваше му се възможност да осъществи най-скритата си амбиция — след като вече я бе отстъпил доброволно, за да остане в сянката на Бакал. Но желанието, стигнало вече до устата му, изобщо не беше толкова сладко на вкус. Всъщност го задавяше.
Бакал бе обсъждал с него предстоящия сблъсък. Казал му беше какво смята да направи. Страл разполагаше поне с това. И когато сенаните се съберяха на разсъмване, щеше да призове вождовете на клана и да им предаде думите на Бакал все едно, че са негови. Щяха ли да се вслушат?
Много скоро щеше да разбере.
Слънцето отвори очи на изток и сякаш потръпна срещу плътната стена тъмни облаци, погълнали половината небе. Две армии се раздвижиха по огромната равнина, която бе някога земята на Оул. Знамена със зверовете на баргастките кланове се вдигнаха като неспокойни мачти над притиснатите от вятъра треви, пепелта от огромните лагерни огньове кръжеше и се вихреше из въздуха гъста като сняг. От югозапад се приближаваше огромен полумесец от конни и пеши воини. Пряпорци плющяха над легиони сафински войници, настъпващи във фаланги, с извъртени на една страна щитове, за да отбият вятъра, и дълги копия, грейнали с пламъците на зората. Отряди лека пехота и стрелци на Д’рас се развръщаха пред главната сила в рехав строй. Конни стрелци настъпваха на върховете на рогата на бедерина, тежките пиконосци бяха зад тях.
Боен водач Марал Еб бе поставил в центъра сенаните, а около тях по-малките кланове. Своите барани бе разделил между двамата си братя и ги бе поставил на фланговете.
С пробуждането на деня полумесецът подходи към позициите на баргастите; съгледвачи препускаха назад, за да докладват за бойното поле.
Вятърът ненадейно стихна и студ стисна въздуха в смразяващ юмрук. Беше разгарът на лятото, но дъхът заизлиза на облачета и от гърбовете на хилядите коне се заиздига пара. Воините затрепериха, колкото от студа, толкова и от внезапно обзелия ги страх.
Битка между богове ли беше това? Щяха ли да се покажат духовете на ак’рините като зъби в щракащи челюсти? Щяха ли всеки миг немрящите богове праотци на Белите лица да изригнат от коравата замръзнала земя и да запеят древния химн за кръвта? Бяха ли смъртните мъже и жени осъдени да се свият от ужас под страховития сблъсък на асценденти? Над всички тях небето бе разцепено на две — колебливата утринна светлина на изток, неподатливият нощен мрак на запад. Никой — нито баргасти, нито ак’рини, нито сафини или д’рас — не беше виждал такова небе. Изпълваше ги с ужас.
Слана загърна земята и лъсна по желязо и бронз, щом леденостуденият въздух се разля под фронта на бурята. Никакви яростни песни или бойни викове не закънтяха в предизвикателство между двете армии. Свръхестествено безмълвие обгърна изправените едно срещу друго пълчища.
Нито една птица не се рееше в тръпнещото небе.
И все пак армията на ак’рините настъпи към омразния си враг. А врагът стоеше неподвижно и чакаше.
На хиляда крачки от позицията на баргастите лежеше тялото на жена, свито на кълбо в замръзналите треви, с гръб, опрян в обрасла с лишей канара. Място, където да легне, последното гнездо на последната й нощ. Сланата лъщеше по бялата й кожа като диамантени люспи.