Беше умряла сама, на четирийсет крачки от трупа на брат си. Но тази смърт бе на плътта. Жената, някогашната Хетан, съпруга на Онос Т’уулан, майка на Абси, Стейви и Сторий, беше умряла много по-рано. Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата си, понякога с дни, понякога — с години.
Лежеше на замръзналата земя. Примига ли небето горе, видяло сцената на самотното й поражение? Поне веднъж? Когато небето примига, колко време е нужно между повея на мрака и възраждането на светлината?
Призраците с изгорели на чукани криле чакаха да й кажат отговорите на тези въпроси.
Садик, още ли си жив? Сънувах нещо. Това нещо беше видение, смъртта на гущер вълк, лежи свит на кълбо, опасни кости под слънцето. Чуй съня ми, Садик, и запомни.
Алчността е ножът в канията на амбицията. Виждаш злия й блясък едва когато си се приближил твърде много. Твърде близо, за да се махнеш, и както ти казах: алчността привлича смъртта, а смъртта сега си я взима. Това нещо беше видение. Тя умря на по-малко от четирийсет крачки от брат си, а над нея две армии воюват в небесата и зверове, които са братя, скоро ще стегнат челюсти около гърлата си. Странни имена, странни лица. Боядисани в бяло като Квидаторите. Мъж с тъжни очи, казва се Скиптър Иркулас.
Такова небе, такова небе!
Алчност и амбиция, Садик. Алчност и коварство. Алчност и справедливост. Това са основанията на съдбата, а всяко основание е лъжа.
Тя беше мъртва преди разсъмване. Държах прекършената й душа в ръцете си. Още я държа. Както Рут държи Хелд.
Познавах едно момче.
Абси, къде си?
Садик слушаше, после промълви:
— Бадале, студено ми е. Разкажи ми пак за огньовете. Чудесните огньове.
Но тези огньове бяха изгорели на въглени и пепел. Студът бе студът на друг свят.
Садик, слушай. Видях врата. Отваряше се.
18.
Слаба и изтощена, Ян Товис последва брат си през портите и в мъртвия град Карканас. Тайните легенди, които бе наследила по кръвна линия, бяха врязали в душата й подробностите пред нея. Когато мина по моста, екът на камъните под ходилата й я обгърна, познат и просмукан от скръб като наметалото на собствената ти мъртва баба. Докато минаваше под високата арка, изпита чувството, че се завръща у дома — но този дом бе място забравено, сякаш бе наследила нечия чужда носталгия. Безпокойството й премина в тъга, щом излезе от прохладния мрак и пред очите й се разстла безмълвна, безжизнена гледка с високи зацапани от пушеци здания, посивели кули и обезобразени статуи. Висящи градини бяха обрасли с бурени и гъсти криви дървета, чиито корени бяха взривили крепящите ги стени, плъзнали бяха надолу по тях и по разровената каменна настилка. Птици бяха свили гнезда по издатините и бяха боядисали стените в бяло с курешки. Купища навети сухи листа гниеха в ъглите, трева и тръни бяха изникнали между каменни плочи.
Можеше да усети древната магия — пърхаше някъде на ръба на полезрението. Градът бе надживял еоните далеч по-добре, отколкото му се полагаше по право. И магията продължаваше да се съпротивлява на неумолимата обсада на времето. Ян Товис гледаше град, който можеше да е изоставен само преди малко повече от едно поколение, докато всъщност бе напуснат в невъобразимата древност.
Тъй бе написал някой поет от същия този град и Ян Товис го разбираше много добре. „Детето и домът никога няма да се променят, ако това зависи от майката на детето. Но обясненията правят истините досадни. Поетът се стреми да пробуди у слушателя всичко, което е знайно и все пак неизречено. Думи, които да извикат във въображението отсъствие на думи. Но децата ще пораснат, а времето ще забие копия и в най-дебелите стени. А понякога стените се разбиват и отвътре.“
Винаги — и го знаеше много добре — сееше около себе си несигурност. За нея нерешителността бе начин на живот. Брат й, разбира се, беше пълната противоположност. Двамата се противопоставяха в крайностите, застанали един срещу друг от двете страни на пропаст, която не можеше да бъде премината. Когато Йедан Дериг престъпи чертата на предизвикателството, волята му бе нещо жестоко, ужасна сила, която унищожи живот. Докато го нямаше насреща й — с ръце, плувнали в кръв, с очи, корави като камък, — тя бе започнала да вярва, че нерешителността е естественият ред на света, състояние на ума, който чака, докато му въздействат, обречен да реагира и никога да не инициира, примирен с всичко, което носи съдбата.