Бяха предопределени да стоят заедно, предназначени бяха да упражняват натиск един над друг като контрафорсите в двата края на мост и в това напрегнато равновесие можеха да намерят мъдрост да управляват, можеха да направят здрави и сигурни камъните под нозете на своя народ.
Той беше избил вещици и магьосници и не се беше наложило да я заобикаля, за да се добере до тях, защото тя не се беше оказала никакво препятствие пред него. Не, тя бе замръзнала. „Чаках ножа на съдбата. Ножа на Йедан.“
„Забравих. И така се провалих. Трябва да си го върна. Нужен ми е моят Убиец на вещици.“
Зад нея влезе авангардът на народа й. Пули и Скуиш, пухкави и розови като девици — лицата им се отпуснаха, докато утаилата се магия се процеждаше през жалките им защити. Двамата офицери, командващи отряда на Стражата, Бревити и Пити, вече бяха започнали да разпращат отделения по страничните улици, за да огледат места, подходящи за приютяването на бежанците. Спокойните им провлечени заповеди стържеха като ковашка пила по грапавия ръб на страха и паниката.
Не можеше да види Йедан, нито коня му, но напред, близо до центъра на града, се издигаше огромно здание, отчасти храм, отчасти палат и крепост, от което се извисяваха пет кули и пронизваха тежкия сумрак на небето. Цитаделата. Заемаше остров, обкръжен от ров, който можеше да се прехвърли само по един мост, и до този мост се стигаше по този главен булевард.
Ян Товис погледна през рамо и каза на Пити:
— Настанете хората възможно най-добре, но не ги разпръсвайте прекалено. О, и кажете на вещиците, че няма да могат да мислят ясно, докато не вдигнат защитен кръг около себе си.
Пити кимна и Ян отново се обърна към центъра на града и пое натам.
Тръгнал беше към Цитаделата. Разбира се. Той беше Йедан Дериг. „И иска лично да види мястото на кръвопролитието.“
Някакво огромно сътресение бе пропукало мраморните колони от двете страни на Голямата зала. Зееха пукнатини, много от колоните се бяха наклонили застрашително, мозаичният под бе покрит с тънък слой бяла прах. На места прахта се беше слепила на мътни петна.
Йедан мина през просторната зала, без да обръща внимание на отломките. Усещаше, че го залива топлина, все едно му предстоеше да нагази в битка. Тук все още се носеха течения, наситени с разногласия чувства. Ужас, скръб, черен гняв и ужасно предсмъртно страдание. Лудост бе връхлетяла тази цитадела и кръв бе напоила света.
Стигна до коридор, чийто вход бе украсен със странни ваяния: жени, крачещи в тържествена процесия. Високи чернокожи жени. Щом влезе в прохода, образите по стените се преобразиха в чувствени сцени, които ставаха все по-лъстиви. След низ от сводести галерии, чието предназначение бе недвусмислено, Йедан се озова в куполовидна камера. Терондаи — това ли беше думата? Кой можеше да каже колко я бе изопачило времето? Свещеното око в мрака, свидетелят на всички неща.
Имало беше време, според тайните легенди, когато светлината не навестявала този свят и тъмнината била абсолютна. Но само истинските деца на Майката можели да оцелеят в такъв свят, а никоя кръв не остава вечно чиста. Нещо повече, в Нощ обитавали и други същества. Някои виждали вярно, други — не.
Светлината бе това, което се процеждаше в раната на Майката — рана, която тя бе избрала да позволи, рана, а после раждането от нея.
— Всички деца — каза тя — трябва да могат да виждат. Даряваме живота със светлина, мрак и сянка. Истината за нашето естество не може да се намери в отсъствието на онова, което не сме. Излез от мрака, тръгни в сянката, излез от нея в светлината. Това са истините на съществуването.
— Без земна твърд не може да има небе. — Тъй рекоха Азатанаи в прахта на своите каменоломни.
Тайни легенди, едва ли нещо повече от безсмислица. Думи, които да придадат смисъл на онова, което вече съществува, което съществува със или без насочващата ръка на разумни същества. На тази скала, на онази река, на течните огньове, изригващи отдолу, и на замръзналия дъжд, сипещ се отгоре. Йедан не се впечатляваше много от такива неща.
Терондаи беше зацапана с пепел и затрупана с изсъхнали листа. Само безформени купчини бяла прах бяха останали от телата, оставени там, където бяха паднали. Нямаше и помен от оръжия или скъпоценни накити, което накара Йедан да заключи, че в залата са влизали плячкаджии — както и навсякъде из Цитаделата навярно. Колкото и странно да беше, тайните легенди на родословието му не споменаваха нищо за такива крадци. „И все пак не бяхме ли ние тук в онзи кървав край? Без оръжия. Без героичен отпор. Само… какво? Да гледаме? Което налага въпроса: кои, в името на Брега, сме били ние? Техните проклети слуги? Техните роби?“