„Тайни легенди, кажете ни своите тайни истини.“
А тази древна претенция за някакво кралско родословие? Владетели на какво? На бараката за дърва? На острова-градина в реката? Да, щеше да изтъква справедливите уверения, че той и сестра му са годни да командват, ако това бе нужно, за да подчини другите на волята си. Имаха титли, нали? Сумрак. Страж. А и Ян Товис бе направила съвсем същото, като бе поела ролята на кралица на шейките. „Бремето на привилегията — виж как се огъваме под тежестта му.“
Стиснал челюсти, той огледа отново камерата, този път по-внимателно.
— Проклет глупак.
Обърна се и изгледа сестра си.
— В храма си, идиот — изкарай проклетия кон.
— Има висящи градини — каза той. — Намери няколко селяни и ги прати да започнат да ги разчистват. Ще пратя други долу при реката — имаме много мрежи.
— Искаш да заемем града?
— Защо не?
Тя сякаш онемя.
Йедан обърна коня си и я погледна в очите.
— Сумрак, ти ни изведе на Пътя на Галан. Пътят на Слепеца. Сега сме в царството на Мрака. Но този свят е мъртъв. Съхранен е в смърт и магия. Ако това е било нашият дом някога, можем да го направим отново наш дом. Това ли е предопределението ни?
— Предопределение? Кълна се в топките на Блудния, защо произнасянето на тази дума звучи като изваждане на меч от ножницата? Йедан, може би сме познавали някога този град. Може би родословната ни линия стига дотук и всяка история, която сме научили, е била вярна. Блясъкът на Карканас. Но нито една от тези истории не ни казва, че сме властвали тук. В този град. Че сме били господарите на този свят.
Той я изгледа.
— Тогава продължаваме.
— Да.
— Накъде?
— Към гората отвъд реката. През нея и от другата страна. Йедан, стигнахме толкова далече. Нека свършим пътуването си там, откъдето е започнало. В нашия истински дом. Първият бряг.
— Ние дори не знаем какво означава това.
— Ще го разберем.
— Реката все пак си струва да се види. Храната ни не достига.
— Разбира се. Сега, в чест на тези, които са паднали тук, братко, изведи навън проклетия кон!
Малко след като двамата излязоха, безмълвието, царило тук от хилядолетия, се наруши. Мъртви листа се раздвижиха и закръжиха, надигнати сякаш от малки вихрушки. Прах замъгли въздуха и странно приглушеният сумрак — сякаш самата светлина тук бе нежелан гост — изведнъж потрепери.
И нещо подобно на бавно поет дъх изпълни камерата. Отекна отчаяно като стон.
Бревити последва Пити в една задънена уличка. Носеха фенери и сенките подскачаха по стените на тесния проход. Спряха и зяпнаха телата.
— Мъртви ли са? — попита Бревити.
— Не, мила. В света на сънищата са, и двете.
— Кога е станало това?
— Не може да е отдавна — отвърна Пити. — Видях ги как влязоха тук, за да си направят ритуала или каквото е там. Малко след това надникнах и видях, че факлите им са угаснали. Тъй че реших да погледнем.
Бревити клекна и остави фенера на земята. Сграбчи по-близката вещица, обърна я и огледа лицето й.
— Мисля, че е Пули. Заприличали са на близначки вече.
— И все повече си заприличват — отвърна Пити. — И на мен ми направи впечатление.
— Клепачите им пърхат като полудели.
— В Света на сънищата са, нали казах.
— Легнали по очи? Може ритуалът да се е обърнал срещу тях.
— Може. Какво да правим?
— Мен ако питаш, да ги погребем.
— Но те не са мъртви.
— Знам. Но възможности като тази не възникват всеки ден.
„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“
Галан беше изпаднал в ужас. Не можеше да понесе този нов свят. Искаше да се върне в мрака и когато избоде очите си, го намери. Сандалат, стиснала здраво малката ръчичка на своя син, стоеше и гледаше отгоре безумеца, виждаше, без да може да проумее, цялата тази кръв по лицето му и по пода — невъзможността й тук, на самия праг на Терондаи. Той плачеше и се давеше с нещо — но каквото и да имаше в устата му, не искаше да го изплюе — и устните му лъщяха посинели, зъбите му — като парчета червен кедър.
— Майко — промълви синът й, — какво се е случило?