„Светът се променя. Галан, глупак такъв. Това, което си направил, не може да се поправи.“
— Злополука — отвърна тя. — Трябва да намерим някой да помогне…
— Но защо той яде очите си?
— Върви намери жрица. Бързо, Орфантал!
Галан се давеше, мъчеше се да глътне очните си ябълки, но само ги изхрачваше обратно в устата си. Дупките в главата му плачеха с кървави сълзи.
„Вечният поетичен изказ, Галан. Грандиозният символ, изящно поднесен на входа на храма. Ще лежиш тук, докато не дойде някоя важна особа, и чак тогава ще ги преглътнеш тези проклети очи. Дори шедьовърът е слуга на точния разчет във времето.“
„Ще бъде ли Майката Тъма поразена в сърцето от това, Галан? Или просто ще се отврати?“
— Свършено е, старче — промълви тя. — Няма връщане.
Той явно не я разбра, защото започна да се смее.
Едното око изскочи от устата му и за един безумен миг сякаш се вторачи отдолу в нея.
„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“
Изсъска, щом онова ехо отново нахлу в спомените й. Не му беше мястото в сцената, която бе възкресила. Мястото му беше някъде другаде, с някой друг. С някой друг, не при. Разбира се, точно това му беше ужасното. Чу онези думи и те всъщност идваха от нея, пристигаха в собствения й глас, и този глас бе на жена, която наистина разбираше какво е да си прекършен.
„И това е горчивата истина. Аз не съм се поправила. След всичкото това време…“
— Спиш ли? — попита лежащият зад нея Уидал.
Тя се замисли дали си струва да отговори, реши, че не, и не каза нищо.
— Пак говореше насън — промърмори той и се размърда под кожите. — И какво точно се прекърши?
Тя скочи като ужилена от скорпион.
— Какво?!
— Будна си все пак…
— Какво каза току-що?
— Какво значение има? Важното е, че си готова да ме скъсаш от бой…
Тя изръмжа, избута кожите настрана и стана. Трите демона Венат, незнайно защо, ровеха огромна дупка недалече от пътя. Мейп беше на дъното, вдигаше грамадни камъни и ги даваше на Райнд, който бе застанал на ръба. Райнд на свой ред се завърташе, за да ги даде на Пюл, който ги трупаше настрана. „Какво правят, в името на Гуглата?“ Сандалат се потърка по лицето.
„Говорила съм насън? Не и онези думи. О, дано да не са онези думи.“
Повървя малко по Пътя, нетърпелива да тръгнат. Но Уидал се нуждаеше от още сън. Човешките същества бяха нелепо крехки. Всяко тяхно достижение изглеждаше също толкова крехко. Ако не бяха толкова ужасно много и ако не проявяваха от време на време онази трескава като мравуняк жажда за творчество, отдавна щяха да са измрели. „По-важното, ако останалите от нас не се бяхме присмивали, докато гледаме разсеяно жалките им усилия — ако бяхме проявили малко повече благоразумие всъщност, отдавна щяхме да сме ги заличили. Тайст Андий, Джагът, К’Чаин Че’Малле, Форкрул Ассаил. Богове, Тайст Едур дори. Скабандари, ти уби погрешния враг. Дори ти, Аномандър — ти си играеш с тях все едно, че са домашни любимци. Но тези мили животинчета ще се обърнат против теб. Рано или късно.“
Знаеше, че отбягва люспестия звяр, който глождеше в корените на ума й. Тласкаше мислите си надалече, далече от мястото, където все още лъщеше родствена кръв. Но нямаше полза. Думите бяха изречени. Насилието бе получило отговор и вдигането и спадането на гърдите заглъхваше във вечна неподвижност. А онзи звяр, е, той имаше най-острите зъби.
Сандалат въздъхна. Карканас. Градът я очакваше. Не толкова далечен вече, нейният древен дом, нейната лична гробница, теснините й — здраво натъпкани с безполезните вещи от живота на една млада жена.
Изсумтя, обърна се рязко и тръгна назад към съпруга си, който още спеше. Демоните — „Венат, които бяха някога съюзници на Джагът. Които отдадоха своята кръв на Трелл — а каква гадна смес се оказа това“ — се бяха скрили в дупката, която бяха изровили. Защо се бяха привързали тези проклети същества към Уидал? Той бе казал, че ги намерил на острова, където бил държан в плен от Сакатия бог. А това предполагаше, че Сакатия бог е призовал и обвързал демоните. Но след това нахтите бяха съдействали на Уидал в бягството му и като че ли всъщност бяха в съюз с Маел. „А сега… копаят дупка.“
— Уф! — въздъхна Уидал и се надигна от постелята. — По-лоша си от комар в стая. Щом бързаш толкова, дай просто да вървим, докато не стигнем. Тогава ще си почина.
— Изтощен си.
Той я погледна накриво.
— Не вървенето ме изтощава, скъпа.
— Няма да е зле да го обясниш това.
— Ще обясня. Но не точно сега.