Видя непокорството в очите му. „Мога да го накарам да говори. Но този поглед в очите му… хубав е.“
— Събирай си багажа тогава, мъжо. А докато го правиш, ще ти обясня нещо. Следваме пътя, който води до града, в който съм се родила. Значи, това само по себе си е достатъчно стъписващо. Но не е нещо, с което да не мога да се справя. Не с охота, забележи, но все пак. Има обаче още нещо.
Той навиваше походната постеля.
— Какво?
— Представи си езеро с черна вода. Бездънно, скрито в пещера, където никакъв въздух не се движи и нищо не капе. Повърхността на езерото не е познала и една вълничка от хиляди години. Идваш и коленичиш до него — цял живот, — но това, което виждаш, никога не се променя.
— Добре. И какво?
— Все още не виждам нищо да се променя, Уидал. Но… някъде далече под повърхността, в невъобразимите дълбини… нещо се движи.
— Ами тогава май трябва да бягаме в обратната посока.
— Може би си прав, но аз не мога.
— Този твой стар живот, Санд — казвала си ми, че не си боец, че нищо не знаеш за оръжия или за война. Тогава какво си била в този свой роден град?
— Имаше фракции… борба за власт. — Извърна очи по Пътя. — Поколения наред — да, може би е трудно да се повярва. Поколения сред Тайст Андий. След столетия би трябвало да са улегнали и може би са били, поне за известно време. Но в живота си не познавах нищо друго освен вълнения. Съюзи, предателства, примирия, коварства. Не можеш да си представиш как тези неща извратиха нашата цивилизация, културата ни.
— Санд…
— Бях заложничка, Уидал. Високо ценена, но заменима.
— Но това не е живот! Това е прекъсване в един живот!
— Всичко се разпадаше. — „Би трябвало да сме неприкосновени. Ценни.“ — Вече е все едно — добави тя. — Не е кариера, която бих избрала отново, нали?
Той се втренчи в нея.
— А би ли я избрала? Ако можеше?
— Глупав въпрос. — „Каквото е прекършено, не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“
— Санд?
— Разбира се, че не. Хайде, оседлавай.
— Но защо яде очите си?
— Някога, много отдавна, синко, нямаше нищо освен тъмнина. И това нищо, Орфантал, беше всичко.
— Но защо…
— Той е стар. Видял е твърде много.
— Можел е просто да ги затвори.
— Да, можеше.
— Майко?
— Да, Орфантал?
— Не си изяждай очите.
— Не се безпокой. Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.
„Не лъжи, не каза такова нещо. И бъди благодарна за това. В сила е друго правило. Устата говори, без да казва нищо. И това е леснината, която намираме за себе си. В края на краищата, ако казвахме всичко, което можем да си кажем, отдавна да сме се избили един друг.“
„Галан, ти беше поет. Трябваше да си глътнеш езика.“
Беше наранил някого, веднъж. И беше разбрал, че го е направил, а разбирането го караше да се чувства зле. А на никого не му харесва да се чувства зле. По-добре да смениш чувството за вина и срам с нещо, насочено навън. Нещо, което изгаря всичко наоколо, нещо, което може да впрегне всичките ти енергии и да ги насочи извън самия теб. Нещо, наречено гняв. Когато свърши — когато гневът му се прибра в руслото си, — се озова обкръжен от пепелища и животът, който бе познавал, завинаги си бе отишъл.
Погледът назад е акт на върховна смелост, на каквато са способни малцина. Но когато всичко, което си оставил, е купчина натрошени кости, какво можеш да направиш?
Бягството само удължаваше мъчението. Спомените се вкопчваха в ужасите и единственото истинско бягство бе да се гмурне в лудостта — а лудостта беше последното, което би избрал за себе си. „Толкова по-жалко.“ Не, колкото по-ясно откроим бе вътрешният пейзаж, толкова по-жесток в чистотата си оставаше разумът.
Вярваше, че фамилното му име е Вийд. Беше някога грал, воин и съпруг. Беше направил ужасни неща. Кръв имаше на ръцете му и горчивият вкус на лъжи пареше езика му. Миризмата на опърлен плат още изпълваше главата му.
„Аз убих.“ В това признание имаше място, откъдето да започне.
После всички тези мисли се съчетаваха в рамката на бъдещето му.
„Ще убивам отново.“
Никой от тези, които бе набелязал сега, не можеше и да се надява да му се противопостави. Жалкото им кралство не беше по-внушително от мравуняк, но за самите насекоми то беше величаво и несъкрушимо, беше всички онези неща, които ги правеха гиганти в тяхното владение. Вийд беше ботушът, обкованият с бронз ток, който разбива стените и носи пълно разрушение. „Точно за това съм създаден.“