Пътят му бе непогрешим. Надолу в ямата и през входа, след това в залата, пълна с трупове на влечуги, гъмжащи от ортени и личинки. Прекоси помещението и спря пред вътрешния портал.
Бяха някъде горе — бяха го видели, сигурен беше в това. Наблюдавали го бяха от очите и устата на дракона. Не знаеха кой е, тъй че нямаха причина да се страхуват от него. При все това той знаеше, че ще са предпазливи. Ако просто се хвърлеше между тях и размахаше оръжията, някои можеше да избягат. Някои можеше да му се опълчат. Един късметлийски замах и… не, трябваше да прибегне до своя чар, до способността си да ги предразположи. „Възможно е да не се окаже толкова бързо. Вече го разбирам. Но съм проявявал търпение и преди, нали? Показвал съм истински талант да заблуждавам.“
„Не само празни колиби съм оставял след себе си в края на краищата.“
Извади оръжията си.
Плю на ръцете си и приглади косата си назад. И започна дългото изкачване.
Можеше да вие в лицата им и нямаше да чуят нищо. Можеше да стегне невидими ръце около гърлата им и те нямаше дори да ги усетят. „Убиец е дошъл! Онзи долу — носих се над бурята на неговата страст. Иска да ви избие!“ Окаяното му семейство оставаше в пълно неведение. Да, бяха видели непознатия. Видели бяха решителното му приближаване към огромното каменно здание, което си бяха присвоили. А след това бяха подновили рутинните си занимания, омагьосани сякаш от безгрижно равнодушие.
Таксилиан, Раутос и Брет бяха със Сулкит: търтеят К’Чаин се трудеше над безбройните механизми. Изглеждаше неподвластен на умора, сякаш целта, която го движеше, надмогваше потребностите на плътта. Дори Таксилиан не можеше да прецени дали усилията на търтея водят до някакъв резултат. Нищо не се раздвижваше внезапно, събудено за живот. Никакви скрити трансмисии не зацепваха и не се завъртаха с грохот. Тъмнината продължаваше да властва във всички коридори. Диви същества продължаваха да щъкат из тъмните помещения и да правят гнезда в сметта.
Когато не ловяха ортени или не събираха вода от капещите тръби, Ласт и Асейн бързаха да свият своето си гнездо. Шеб продължаваше да бди над празните руини от високия си пост, който наричаше Короната, а Напет обикаляше безцелно, мърмореше под нос и кълнеше лошия си късмет, че се е озовал в такава жалка компания.
Слепи глупци, всички до един!
Призракът, който блестеше някога със своето всезнание, избяга от чудатия ум на грала, наречен Вийд, и се запъти да намери тези, които придружаваха Сулкит. Вещицата Брет беше опитна, с усет към магията. Ако можеше да се добере до някого и да го разбуди за крайната си потребност, то това беше тя.
Намери ги в кръглата зала зад Очите, но просторното обиталище на мъртвата вече Матрона беше свят, преобразен до неузнаваемост. От тавана и стените капеше горчива слуз. Гъсти лепкави локви покриваха пода под издигнатия подиум и въздухът бе размътен от лютиви изпарения. Необятното ложе, властвало някога над подиума, сега изглеждаше посърнало от болест, изкривено като корените на паднало дърво. От краищата на провисналите пипала капеше. Атмосферата, загърнала уродливия кошмар на подиума, бе толкова сгъстена, че всичко вътре в нея бе размътено и смътно, сякаш самата реалност тук беше зацапана.
Сулкит стоеше неподвижен като статуя пред подиума. По люспите му се стичаше течност — сякаш се стапяше пред очите им — и от устата му изригваха странни гърлени звуци.
— … разбуждане зад всяка стена — говореше Таксилиан. — Сигурен съм.
— Но нищо като това! — каза Раутос и посочи Сулкит. — Богове на бездната, този въздух… едва мога да дишам!
— И двамата сте глупаци — сопна се Брет. — Това е ритуал. Това е най-старата магия от всички — магията на пот, мирис и сълзи. Срещу това сме безпомощни като деца! Да го убием, казвам аз! Забийте нож в гърба му, срежете му гърлото! Преди да е станало късно…
— Не! — прекъсна я Таксилиан. — Трябва да позволим да стане — усещам го. В това, което прави търтеят, ще намерим спасението си.
— Заблуди!
Раутос бе застанал между двамата, лицето му бе изопнато от страх и объркване.
— Има модел — заговори той на себе си. — Всичко, което прави търтеят — навсякъде — води към един определен момент. Модел… почти мога да го видя. Искам… искам…
Но не знаеше какво иска. Призракът се завъртя диво, понесен от теченията на неизразимите му искания.
— Ще има отговор — каза Таксилиан.
„Да! — изкрещя призракът. — И той идва с ножове в ръце! Идва да ви убие всички!“
Напет стоеше до някаква странна тръба, минаваща по дължината на коридора под нивото на Утробата. Беше вървял покрай нея доста време, преди да усети, че високата до кръста му бронзова обвивка е започнала да излъчва топлина. Даже горещина — вече целият беше потен. Поколеба се. Дали да се върне? Можеше да се разтопи, докато стигне до стълбите, по които беше слязъл. В тъмното отпред не можеше да различи нищо, което да издава страничен проход. Горещият сух въздух изгаряше дробовете му. Заля го паника.