Нещо в тръбата изкъркори и потече. От устата му се изтръгна стон — можеше да умре тук!
„Бягай, глупако! Но накъде? Побързай. Мисли!“
Най-сетне с усилие се затътри напред… някъде там, напред, щеше да има спасение. Трябваше да има. Сигурен беше.
Въздухът запращя, искри засвяткаха от повърхността на тръбата. Напет изпищя и затича. Мълния изтрещя в коридора и го заслепи. Сребристи корени изплющяха и го пронизаха, болката лумна в жилите му… писъците изригнаха от гърдите му и разкъсаха гърлото му и той замаха безпомощно с ръце. Дъги от мълнии засвяткаха между пръстите му. Нещо закипя — там напред — и заизригва пламъци.
„Грешната посока! Тръгнах в…“
Внезапен мрак. Тишина.
Напет спря. Пое си дълбоко дъх и го задържа.
В тръбата се чуха несвързани капещи звуци и бързо заглъхнаха.
Той издиша пресекнато.
Въздухът вонеше на нещо странно и горчиво, щипеше очите му. Какво се беше случило току-що? Беше убеден, че ще умре, изпечен като поразено от мълния псе. Усетил бе как енергиите потекоха през него, все едно киселина бе изпълнила жилите му. Потрепери.
Чу стъпки и се обърна. Някой идваше. Никакъв фенер не осветяваше коридора обаче. Чу стържене на желязо.
— Шеб? Ти ли си? Ласт? Проклет тъпак, запали фенер!
Фигурата не отвърна.
Напет облиза устни.
— Кой е там? Кажи нещо!
Призракът с ужас видя как Вийд пристъпи към Напет. Острието на брадвата блесна в свирепа дъга и го удари във врата. От устата на Напет изхвърча слюнка и той залитна. Кост изпращя, докато Вийд изтръгваше оръжието си. Кръв швирна от раната и Напет посегна към врата си, ококорил невярващо очи.
Вторият удар дойде от другата страна. Отсечената глава се задържа за миг върху рамото му, после се търкулна по гърба му. Обезглавеното тяло се свлече на пода.
— Няма смисъл да се губи време — измърмори Вийд и се наведе да почисти острието. След това се изправи и се обърна към призрака. — Спри да пищиш. Кой според теб ме призова тук, а?
Призракът се стъписа от ужас. „Аз… аз не…“
— Сега ме отведи при другите, Крадецо на живот.
Призракът нададе отчаян вой и побягна от ненавистното изчадие. Трябваше да предупреди другите!
Ухилен, Вийд го последва.
Смачка с крак последните догарящи въглени на жалкото огнище и се обърна към безжизнената старица. Взря се с гняв в люспестия й гръб, сякаш безмълвното му обвинение можеше да я посече на място.
— Това са кулите от легендите на моя народ — зъбите на Пустинните земи. Ти открадна звездите, вещице. Измами ме…
Олар Етил изсумтя, но не се обърна. Взираше се на юг — или поне той си мислеше, че е юг, но подобни уверености, които някога смяташе за неопровержими, вече се бяха оказали толкова уязвими за магията на немрящата, колкото самите камъни, която тя запалваше всяка нощ. Уязвими като туфите суха трева, от които сътворяваше късове сочно месо, и като скалата, от която избиваше вода с едно драсване на кокалестия си пръст.
Торент се почеса по рехавата брада. Беше свършил и последното масло, с което младите воини оули изгаряха мъха, та да им порасте истинска брада, и сигурно изглеждаше глупаво, но нищо не можеше да се направи. Не че някой го интересуваше, тъй или иначе. Никакви кикотещи се девойки с премрежени очи нямаше, никакви игриви отскоци от пътя му, докато крачи наперено през селото. Всичките тези стари порядки вече ги нямаше. Отишли си бяха и всичките бъдещи възможности, които му бяха обещавали те.
Представи си ледерийски войник, застанал над грамада от кости — планина от бяло, единственото, което бе останало от народа на Торент. Лицето на войника под ръба на шлема му беше бяло като кост и с нетрепваща усмивка.
Осъзна, че си е намерил любима и че нейното име е омраза. Подробностите около ледериеца бяха несъществени — можеше да е всеки и всякакъв. Но беше символ на алчност и потисничество. Беше Грабещата ръка, алчният блясък в очите, онзи, който отнема всичко, защото има достатъчно сила и мощ.
Торент мечтаеше за унищожение. Ужасяващо, всеобхватно унищожение, след което остават само кости.
„Защо ме искаш, вещице? Какво ще ми дадеш? Това е век на обещания, нали? Трябва да е така, защото иначе съществувам без причина.“
— Когато гласът ти се върне — продума тя, без да се обръща, — говори.
— Защо? Ти какво ще ми отговориш?