Тя се изви в седлото и се загледа назад по пътя. Светлината на факли и фенери образуваше ярък остров между сградите. Приличаше на рана. Отново се обърна напред. Тъмнина, но тъмнина, през която можеше да вижда — всеки детайл точен, всеки намек за цвят и тон изглеждаше странно наситен, плътен почти. Сякаш зрението, което бе имала през целия си живот — в онзи вече далечен, отдалечен свят, — бе всъщност нещо хилаво, осакатено. И все пак не го чувстваше като дар — зад очите й се трупаше напрежение.
— Освен това те все още не са мъртви — добави Йедан.
Яздеха в лек галоп през долината, през обрасли с бурени полета и покрай обвити с трънливи храсти стопански постройки. Пред тях се издигаше стената дървета, очертала началото на леса Ашайн. Ако приказките бяха верни, Ашайн беше паднал — до последното дърво — под безумната индустрия на града, а в левгите отвъд тази пустош големи пожари бяха унищожили останалото. Но лесът се беше върнал и стволовете бяха огромни — и дузина мъже, хванати за ръце, не биха могли да ги обхванат. Никаква следа нямаше от път или конска пътека, но земята под високия горски балдахин бе чиста от шубраци.
Щом навлязоха под извисилите се дървета, сумракът се сгъсти. Освен черното дърво имаше и други видове, с гладка кора чак до извитите като змии корени. Високо горе някакво паразитно растение образуваше острови от мъх, назъбени листа и черни цветове като огромни гнезда, надвиснали от дебелите плетеници. Въздухът бе мразовит, наситен с мириса на плесен, на мокър въглен и мъзга.
Третина левга, после половина, конските копита отекват, шумолене на ризници и скърцане на сбруи, но от самата гора — само безмълвие.
Сякаш шип беше забит в челото й. От движението на коня й призляваше. Тя дръпна юздите, избърса лицето си с ръка и видя светлата кръв, бликнала от ноздрите й.
— Йедан…
— Знам — изръмжа той. — Все едно. Спомени се връщат. Има нещо напред.
— Мисля, че не…
— Каза, че искаш да видиш Първия бряг.
— Не и ако от това ще ми се пръсне главата!
— Връщането е невъзможно — рече той и плю настрани. — Това, което ни мъчи, Ян, не идва от това, което ни очаква.
Тя успя да вдигне глава и го погледна.
Брат й плачеше кръв. Изплю се отново — светлочервена храчка — и каза:
— Карканас… празният мрак — погледна я — вече не е празен.
Тя си помисли за двете изпаднали в несвяст вещици в града зад тях. „Няма да преживеят това. Не могат. Доведох ги по целия този път само за да ги убия накрая.“
— Трябва да се върна…
— Не можеш. Още не. Подкараш ли натам, Сумрак, ще умреш. — И смуши коня си напред.
След миг тя го последва.
„Богиньо на Тъмата, завърна ли се? Събуди ли се в гняв? Ще убиеш ли всички, които докоснеш?“
Черните колони се точеха напред, катедрала, изоставена в някое безвременно селение, и вече можеха да чуят звук, идващ някъде отвъд накъсаната черна стена пред тях. Нещо като грохот на вълни.
„Първият бряг.“
„Откъдето водим началото си…“
Мъждукане между стволовете, бели проблясъци…
Брат и сестра излязоха от гората. Конете под тях забавиха, спряха, щом усетиха безжизнено отпуснатите юзди.
Със загърнати от червена мъгла погледи, сред тишина като рана, двамата се взираха неразбиращо.
Първият бряг.
Черните облаци на запад се бяха споили в непроницаема стена. Земята бе посребряла от слана, тревите хрущяха и се кършеха под краката. Изгърбен под коженото наметало, Страл гледаше как вражеските сили се строяват по полегатия склон срещу тях. На двеста крачки вдясно от него Марал Еб стоеше начело на елитните воини на клана Баран и смесените части на четири по-малки клана — беше поел командването на воините, вкусили унижението на разгрома. Достатъчно храбро решение, за да изгори няколко тръна в очите на Страл. Няколко, не всички.
Дъхът на хора и животни излизаше на бели облачета. Пряпорци висяха сиви и унили, щандартите бяха вкочанени като плоски дъски.
Железният вкус на паника витаеше в мразовития въздух и всички очи се вдигаха отново и отново, за да се взрат в ужасяващото небе — на запад кипяща черна стена, на изток светлосиньо, искрящо като лед и с нажежено до бяло слънце, обградено от гибелни лъжливи слънца. Точно отгоре раздрана бразда свързваше — или разделяше? — двете половини. Черното печелеше битката, виждаше Страл, изригваше напред пипала като корени, кървящи в утринното зарево.
По дъното на долината фаланги сафини с триъгълни щитове вече държаха центъра, дългите им копия бяха затъкнати в кожените гнезда на бедрата. Леката пехота на Д’рас се развръщаше около настръхналите карета и започваше бавно да се приближава. Конницата на ак’рините държеше крилата и се мъчеше да опази строя, докато настъпваше ходом.