Скиптър Иркулас не губеше време. Никакви лични предизвикателства на бойното поле, никакви насърчителни слова пред войските. Ак’рините искаха това сражение да започне, касапницата да се развихри, сякаш хорът от трясъка на оръжия и писъците на ранени и издъхващи можеше да върне света в нормалното му състояние, можеше да оправи небето горе, можеше да прогони студа и тъмнината.
„Кръв да плати, кръв да умилостиви. В това ли вярвате, ак’рини?“
Страл излезе на пет крачки пред бойния строй на сенаните. Обърна се рязко и огледа най-близките лица.
Войнственост под лъскавата пот на страха. Твърди погледи се впиваха в него, отместваха се и се връщаха на очите му. Боядисани в бяло лица, пропукващи се в студа. Помощник-командирите му пък го жилеха с проницателността си, сякаш търсеха първия знак за колебание, първия трепет на съмнение в лицето му. Не им го даде.
От сребристото небе отекна странно изпукване, като от замръзнало езеро, пропукало се в първото топене, и воините се заприсвиваха уплашени, че отгоре ще се изсипят ледени късове. Но нищо не последва зловещите звуци. „Юмруците на боговете блъскат по стъклото на небето. Цепнатини пропукват гледката. Скоро всичко ще се пръсне. Можете да се свивате, колкото щете. Това няма да помогне.“
— Бакал — каза Страл достатъчно високо, за да стресне бойците, срещу които стоеше, и видя как самотната дума се понесе като вълна по редиците и ги съживи. — А преди Бакал Онос Т’уулан. Преди него Хъмбръл Тор. Дойдохме да потърсим враг. Дойдохме, за да намерим война.
Зачака и видя в най-близките лица развихрилата се гмеж от лични войни. Видя в израженията им най-свирепите битки на волята. Видя разширяващото се петно на срама. И кимна.
— И ето ни, застанали тук, сенани. — Чуваше и усещаше зад себе си тътена на настъпващите пешаци, на вълните конници, изсипващи се на двата фланга. — И аз съм пред вас, сам. И ще изрека думите на онези преди мен.
Вдигна високо тълвара с дясната ръка, а с лявата — ножницата.
— Не този враг! Не тази война!
И с рязък замах натика оръжието в ножницата, а след това го вдигна високо с две ръце.
Блеснаха остриета. И се скриха. Отзад изреваха команди и бойците на клана Сенан се обърнаха кръгом.
„А сега се махаме.“
„Това ли искаше, Марал Еб? Ето ти го.“
Някой викаше, но очите на Марал Еб оставаха впити в настъпващия враг. Първите стрели засъскаха в блещукащия въздух, почти невидими в спускащия се сумрак. Фалангите се подготвяха за атака, дългите копия на първите три редици се наведоха напред. Крилата на конните стрелци се приближаваха бързо, всеки момент щяха да пуснат стрелите и да възвият обратно.
Биеха се като бебенца. Като страхливци. Виж, дойдеха ли още по-близо сафините, всичко щеше да се промени…
Виковете изведнъж се усилиха и нечия ръка го стисна за рамото и го дръпна. Той се взря с гняв в лицето на един от телохранителите си… но мъжът сочеше нещо, крещеше и от устата му хвърчаха слюнки. Какво му казваше? Проклетият му идиот… какво…
А после видя разширяващата се празнина в центъра на бойния си строй.
„Какво? Атакуват ли… не… нищо не виждам… но…“
— Те отстъпват! Боен водач! Сенаните!
— Глупости! — Разбута настрана струпаните плътно около него телохранители, докато нищо вече не закриваше гледката му. Сенаните наистина ги нямаше. Най-могъщите воини от Белите лица на Баргаст бягаха!
— Върнете ги! — изрева той. — Върнете ги веднага!
Скиптър Иркулас дръпна юздите на коня и смръщи чело под широкия ръб на шлема. Какво правеше центърът? „Примамвате ни да навлезем в онази паст? Наистина ли си мислите, че това ще подейства? Проклети варвари, никога ли не сте се изправяли срещу фаланга?“
— Вестоносец! Съобщи на командира на сафините да задържи каретата си — ако баргастите държат да се задавят с тях, да заповядат. — Обърна се към друг конен вестоносец. — Пиконосците да се задържат до центъра ни и да чакат моите заповеди за атака!
Друг вестоносец, върнал се от напредващите леки пехотинци и стрелци, спря пред него и отдаде чест.
— Скиптър! Централният клан се оттегля от битката!
— Това е уловка…
— Моля за извинение, Скиптър, но водачът им излезе пред воините си, прибра оръжието си в ножницата и го вдигна високо, сър. А те направиха същото, а след това се обърнаха и напуснаха бойната линия!
„Късметът на Блудния!“
— Сафините да настъпят! Преди кучите синове да са запушили зева! Тръбачи! При мен!
Секара Омразната се провираше през гъстото множество, за да види измяната с очите си. Командваше ариергарда, старците, непусналите още кръв млади и майките им, плюс осемстотин воини, които още не се бяха съвзели от раните си. Задачата им беше да бранят редицата фургони, ако ак’рините заобиколят, за да ударят отзад. Но след като центъра на фронта вече го нямаше, врагът щеше да ги удари в гръб.