Спря и засипа с проклятия оттеглящите се воини.
— Страхливци! Ще ви чакам при Портата!
Притича няколко крачки — последните редици на сенаните бяха почти в обсега й. Не на ноктите й — това щеше да е твърде рисковано, — но можеше да плюе като всяка баргастка жена, а сега…
Някой пристъпи до нея. Тя се обърна рязко, озъбена.
Облечената в метална ръкавица ръка се стовари в лицето й. Мълния изригна между очите й. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. Устата й беше пълна с натрошени зъби.
Гласът на Страл заговори точно над нея:
— Чакай при Портата колкото щеш, Секара. Но помни — съпругът ти вече е там. И чака точно теб. Мъртвите казват онова, което не са смеели да кажат приживе. А, и не забравяй да заведеш и ордата си с теб.
Чу как изскърцаха мокасините му в тревата, когато тръгна след клана си.
„Съпругът ми? Кога не се е свивал от страх пред мен? — Изплю слузеста кръв. — Ще стоим рамо до рамо, Страл, за да ви посрещнем. Да ви разкъсаме на парчета! Проклятие над Сенан! Каквото и да изберете, няма да видите зъбите, преди да е станало късно!“
Земята се разтресе. Крясъци изригнаха в замръзналия въздух. Битката бе започнала.
Секара се надигна и изкрещя:
— Оттатък фургоните! Всички! И дръжте здраво!
„Да задържат малко, да. Достатъчно, за да избягам. Благословена тъмнина!“
Нов дъжд от стрели и Сагал се присви зад кожения си щит. Два върха глухо изтупкаха в гъсто сплетените тръстики и той потрепери, когато единият прониза ръката му. Топла кръв бликна под металния предпазител и Сагал изруга. Брат му бе направил всичко, което можеше, за да избере най-удобната позиция за тази битка, но за да се справят с конните стрелци на ак’рините щеше да е по-добре да избере пресечен терен. Удобна верига хълмове, много скали, дерета и урви.
Вместо това на кучите синове дори не им се налагаше да се доближат — поне докато все още имаха стрели — и баргастите измираха, без дори да са удостоени с честта да сблъскат мечовете си с враговете. Конните стрелци се оттеглиха, за да се престроят за нов убийствен набег.
Следващия път Сагал щеше да се изправи и да поведе атака — точно на пътя на конниците. „Да видим как ще се оправите с три хиляди Бели лица!“
Пороят стрели спря и Сагал изчака още миг — все още чуваше конските копита, но пък тази сутрин звуците се държаха странно. Сякаш бяха… по-тежки отпреди. Той се изправи, примига и се взря в зловещия сумрак.
Нещо огромно се задвижи нагоре по склона и сякаш целият хълм потрепери…
Три клина пиконосци бяха настъпили зад паравана от стрелци. Нямаше време да стягат редиците. Той извади тълвара си и изрева:
— Идат! Идат!
От редиците на баргастите се понесе ръмжене като на огромен събудил се звяр. Хиляди снишени пики кипнаха нагоре по склона, а Белите лица отвърнаха с рев и в следващия миг огромната вълна на бараните се изля върху железните зъби. Предните линии изчезнаха, тежки остриета засякоха предните крака на конете. Върховете на настъпващите клинове се затъпиха в свирепия вихър на битката.
Сагал зави като демон. „Време е за клане! Глупаците се приближиха — атакуваха! Можеше да се задържат, докато бараните на този фланг се превърнат в грамада настръхнало от стрели месо — но тяхното нетърпение им измени!“ Посичаше със смях всичко, което се изпречеше пред погледа му. Сечеше дълбоко в бедра, сечеше китки и тъпчещите крака на конете.
Усети, че конницата се мъчи да се отскубне назад като гигантско заклещено оръжие с очукани и затъпени ръбове. Изрева и се вряза още по-надълбоко в гъстата гмеж: знаеше, че съратниците му правят същото. Нямаше да се дадат лесно, да, нямаше да го направят.
„Половината Свободни градове на Дженабакъз хвърлиха конницата си срещу нас — и ние ги унищожихме всичките!“
Скиптър Иркулас се взираше в редиците тежки пиконосци, които се мъчеха да се изтръгнат от фланговете на баргастката позиция. Десетки великолепни воини и превъзходно обучени коне падаха с всеки дъх, който поемаше в стегнатите си дробове, но нищо не можеше да се направи. Трябваше му това отстъпление — толкова грозно, колкото можеше да е, и достатъчно бавно, за да привлече все повече и повече враговете надолу по склона. Трябваше му целият фланг да се увлече в избиването, преди да може да заповяда на конните си стрелци да минат зад баргастите, последвани бързо от леката му пехота, а след това от фаланга сафини, които да ги отрежат от основното ядро. Тогава щеше да пусне напред пиконосците и конните бойци с брадви — чука върху сафинската наковалня.