Каква касапница!
Свирепата атака напираше в стената от плът, кожа, дърво и желязо. Чуваше се глухото пращене и трясък на чупещи се копия. Марал Еб се вряза напред, размахал тълвара, видя тъмнокожо лице, видя замръзналата маска на изгубилия куража си глупак, изсмя се и посече отгоре…
Желязното острие се вряза точно в центъра на островърхия шлем.
Меч, шлем и глава се пръснаха. Марал Еб се олюля, щом десницата му отскочи настрани, невероятно олекнала. Очите му се впиха в чукана на мястото на китката му — замръзнали капки кръв се разсипаха като мъниста. Нещо се удари в рамото му, отхвърча настрани, а след това две преплетени тела се свлякоха на земята — сблъсъкът ги беше слял и Марал Еб зяпна неразбиращо слятата им плът, оголените мускули под разцепената кожа.
Чуваше предсмъртни стонове от всички страни, приглушени писъци.
Беше паднал на колене. Опита да се надигне, но бронята на прасците му бе замръзнала за земята. Кожените връзки се кършеха като пръчки. Вдигна глава… червеникава мъгла бе погълнала света. Какво беше това? Магия ли? Някаква отровна пара, която да изсмуче цялата им сила?
„Духове, не — мъглата е кръв — кръв от пръскащи се тела, слуз от спукани очни ябълки…“
И разбра. Откършената му китка, пълната липса на болка, дъхът, който се мъчеше да всмуче в дробовете си — този студ, този мрак…
Падна на земята и конят го настъпи с предния си крак — крак, останал без копито, само с щръкнали от коляното кости. Врязаха се през ризницата и в гърдите му и го заковаха в пръстта. Огромното животно изцвили от ужас, срути се на една страна и изхвърли от седлото безжизнената черупка на ездача си — тялото на ак’рина се натроши като глинена делва.
Сагал отхвърча на няколко крачки, примига и видя как мразът обели кожата на конвулсивно ритащия кон. В първия момент това му се стори смешно, но след това го заля тъга — не за нещастното животно, никога не беше обичал особено конете, а за всички на този склон. Подмамени от тази битка, от славата на праведната победа и от честта на доблестното поражение.
Боговете бяха жестоки. Но пък той винаги го беше знаел.
Отпусна се и се взря в зацапаната с червено тъмнина. Натискът отгоре се усилваше. Усещаше го върху гърдите си, в черепа си. Жътваря стоеше над него и натискаше гърдите му с пета. Сагал изпъшка, щом ребрата му изпращяха, ръцете и краката му потрепериха.
Камъкът от прашката улучи зайчето и го превъртя във въздуха. Сърцето ми тупкаше от радост, докато тичах, лек като шепот, към тревите, където бе паднало. И стоях, и го гледах, тупкащите му гърдички, капчиците кръв, опръскали муцунката му. Гръбчето му беше прекършено и дългите задни крачета бяха съвършено застинали. Но предните лапички мърдаха.
Първата ми жертва.
Стоях над него — великан, бог — и гледах как животът го напуска. Гледах как дълбините в очите му се проясняват и си проличава колко са плитки.
Майка ми дойде. Лицето й изобщо не показваше радостта, която трябваше да покаже, нито гордостта. Казах й за плиткото, което бях открил.
А тя каза:
— Лесно е да повярваш, че кладенецът на живота е бездънен и че само духовете могат да се взрат до другия край на очите. До края, който е душата. Въпреки това цял живот се опитваме да надникнем до долу. Но скоро откриваме, че когато душата напусне плътта, отнася дълбочината със себе си. В това зайче, Сагал, ти просто си видял истината. И ще я виждаш много пъти. Във всяко животно, което убиеш. В очите на всеки враг, който посечеш.
Гласът й бе спокоен и жесток. Говореше, сякаш всичко, което струва нещо на този свят, не заслужава да се говори за него.
Осъзна, че все още не я разбира.
Все едно. Плиткото идваше да го посрещне.
Скиптър Иркулас изпълзя изпод и встрани от трупа на коня си. Не можеше да понася повече писъците му, тъй че му беше прерязал гърлото с ножа си. Разбира се, трябваше да го направи, след като слезе, вместо просто да се наведе от седлото, но умът му бе станал размътен, муден и глупав.
А сега пълзеше и счупената му бедрена кост стърчеше от крачола на кожените му гащи. Поне не болеше. „Не си пожелавай лек живот, лека смърт си пожелай“, имаше такава поговорка. Той мразеше поговорките. Особено когато идеално пасваха на действителността.
„Но това само ни напомня, че пътеката, по която вървим, е стара. И новото е само собственото ни невежество, което развяваме като знаме. Ха!“