Бойното поле бе почти неподвижно. Хиляди воини бяха замръзнали в убийствени прегръдки, сякаш някой безумен художник се бе постарал да нарисува гнева във всичките му уродливи изблици на безсмислено унищожение. Той отново си помисли за грамадата от заблуди, която бе натрупал, и как всяка от тези заблуди бе довела до тази битка. Натрошени, помлени, разпадащи се в хаос… толкова му се искаше да се изсмее, но дъхът не излизаше, беше се вледенил в гърлото му.
Долината бе загърната в полумрак, свличащото се отгоре небе смазваше всичко с убийствената си тежест.
Успя да седне, изпънал счупения си крак напред, и се огледа.
Десетки хиляди трупове и парчета от трупове, всичко покрито с убийствена слана. Нищо не се движеше, нищичко. Пепел се сипеше от беззвездните непроницаеми небеса.
— Свършвай тогава — изхриптя той. — Всички са си отишли… освен мен. Свършвай, моля те. Умолявам те…
Отпусна се на земята и затвори очи.
Идваше ли някой? Студеният събирач на души? Чуваше ли скърцане на ботуши, самотни приближаващи се стъпки — или някой идваше от мрака на ума му? „Очите ми са затворени. Сигурно така трябва да бъде.“
Идваше ли нещо? Не смееше да погледне.
Беше селяк някога. Сигурен бе в това. Но го беше сполетяла някаква беда. Дълг? Може би, въпреки че думата бе лишена от жило, ако питаха Ласт, а това подсказваше, че не е натрапчиво присъствие в ума му, а след като спомените бяха толкова малко и разхвърляни като неговите, това трябваше да означава нещо.
Откъслечни неща: воня на горяща смет, пепеляви петна по разчистената земя, навсякъде боклуци. Струпани на купчини клони, мъх по клоните. Корени, от които капе лепкава тиня. Кал и в нея огромни стволове, оголени от кората. Зацапано от червена мъзга дърво и черни ръбати камъни, щръкнали от разровената пръст.
Земята можеше да се надига и да носи такива разрушения, но не беше го направила тя. Само беше потреперила, но не от изригнал от дълбините трус, а от падащите дървета, от рева на воловете, напрягащи се да изтръгнат пъновете, и от стъпките на улисани хора.
„Променяй всичко, което видиш. Това е, което те кара да чувстваш. Да чувстваш… каквото и да е.“
Помнеше ръцете си, заровени дълбоко в топлата пръст. Помнеше как затваря очи — само за миг — и усеща онзи пулс на живот, на обещание и цел. Щяха да засеят със зърно разчистената земя и да пожънат обилие за бъдещия си живот. Това беше справедливо. Беше праведно. Ръката, която сече, изкоренява и после сее, е ръката, която пожънва. Това беше чисто. Въздъхна, усмихна се и отвори очи. Издърпа ръцете си от топлата земя.
И видя, че са плувнали в кръв.
Никога не се беше смятал за умен. Умът му стигаше, за да знае това, и не му трябваше много повече. Но светът си имаше пластове. На простоватия предлагаше простота. На мъдрия предлагаше дълбочина. И единствената мяра за достоен за признание кураж бе в това да приемеш мястото си в тази схема — с твърда и непоклатима честност, колкото и унизително да е то.
Загледа се в ръцете си и осъзна, че споменът не е негов. Беше измислица, небрежно, дори грубо натрапване на нещо дълбоко. Лишено от изтънченост, и то съзнателно, което правеше нещата още по-сложни.
Дори тези мисли бяха чужди. Ласт не беше мислител.
Сърцето изпитва потребност, а умът намира основание да я оправдае. Умът казва: унищожението води до сътворение, така ни показва светът. Но светът ни показва нещо повече от това. Понякога унищожението води до забвение. До заличаване. Но пък какво му е толкова лошото на това? Ако глупостта не заслужава заличаване, какво друго тогава? Умът никога не е толкова умен, че да заблуди някой и нещо друго освен самия себе си и собствения си вид.
Ласт реши, че не го е страх от правосъдие, така че не направи нищо и дори не трепна, когато убиецът се появи в другия край на коридора. Писъците на Асейн бяха заглъхнали. Знаеше, че е мъртва. Всичките й страхове най-сетне се бяха сбъднали и в забравата тя бе намерила облекчение. Мир.
Убийството може да носи наистина хубави маски.
Убиецът го погледна в очите и в този сетен миг двамата споделиха разбирането си. Необходимостта на нещата. И Ласт падна под меча без звук.
Имало бе кръв по ръцете му. Достатъчно основание. Правосъдието беше въздадено.
Шеб не можеше да си спомни какъв е бил. Длъжник, затворник, човек, презрял закона — това да, но къде бяха подробностите? Всичко му бе избягало в усилващата се паника. Чул беше смъртта на Асейн, отекнала по коридора. Знаеше, че го дебне убиец. Нямаше никаква причина за това. Не беше направил нищо, за да го заслужи.
Освен ако не се броеше това, че бе прекарал целия си живот в подлост, разбира се. Но винаги беше имал добро основание да прави всичко, което правеше. Сигурен бе в това. Избягване на затвора — е, че кой иска да загуби свободата си? Никой, освен ако не е идиот, а Шеб не беше идиот. Бягство от отговорност? Разбира се. Насилниците не печелят много съчувствие, а виж, жертвите ги утешават и глезят под път и над път. По-добре да си жертвата, отколкото насилникът, стига бъркотията да е приключила, цялата заплаха за опасност да е отминала и да е време за обяснения, приказки за самозащита и извинения, и честно казано, всичко това е без значение, а ако можеш да убедиш самия себе си с извиненията си, толкова по-добре. По-леко се спи нощем, още по-леко е да се изправиш върху струпаната купчина праведно възмущение. „Никой не е по-благочестив от виновника. И точно аз би трябвало да го знам.“