Да, сега си го спомни. Една нощ, една-единствена нощ.
— Онова беше грешно — изхриптя той. — Да вложа всичко онова… в друга.
Равнодушно свитите й рамене го ужасиха.
— Потиснат беше, нали? Но, Раутос, това просто не е така, нали? В края на краищата не можеш да си потиснат от нещо, което дори не си правиш труда да забележиш.
— Забелязвах го.
— И затова се отчужди от мен. Докато, както каза, ето те тук пред мен, с нищо в сърцето си освен жал. Някога казваше, че ме обичаш.
— Някога те обичах.
— Раутос Хиванар, какви са тези неща, които изравяш от речния бряг?
— Механизми. Мисля.
— Какво му е толкова възхитителното в тях?
— Не знам. Не мога да отгатна предназначението им, функцията им… Но защо говорим за това?
— Раутос, чуй. Това са просто парчета. Машината, каквото и да е била, каквото и да е правила, е счупена.
— Ескил, легни си.
И тя си легна, и приключи последния истински разговор помежду им. Помнеше как седна, с ръце на лицето, външно смълчан и неподвижен, но вътрешно разтърсван от хлипове. Машината беше счупена, да. Знаеше го. И нито едно парче нямаше смисъл. И цялата тази жалост… е, оказа се, че тя е единственото, което има и за себе си.
Мечът изсвистя и в мига преди да нахлуе болката, Раутос успя да се усмихне.
Погледът на Вийд се люшна към Таксилиан, задържа се за миг върху него, после вниманието му се отклони към Брет. Тя беше на колене и събираше монетите.
— Никакви решения. Никакви отговори. Би трябвало да са тук, да, тук! Тези монети оправят всичко — всички го знаят! Къде е магията?
— Илюзиите искаш да кажеш — каза Вийд и се усмихна широко.
— От най-добрите! Водата се вдига — не мога да дишам!
— Той изобщо не трябваше да те приеме, Перната вещице. Разбираш това, нали? Да, всички те бяха грешки, откъслеци чужд живот, които той пое в себе си като дим и прах, но ти бе най-лошата от всички. Блудния те удави — а след това си отиде от душата ти. Не трябваше да прави това, защото ти беше твърде силна, твърде опасна. Ти изяде проклетото му око!
Главата й се извърна рязко, безумна усмивка разкриви лицето й.
— Древна кръв! Аз държа дълга му!
Вийд кимна към призрака.
— Той се опита да направи онова, което преди много време направи К’рул. Но Икариум не е Древен бог. — Погледна отново Пернатата вещица. — Искаше свои лабиринти, достатъчно, за да го пленят на едно място като в паяжина. Да го задържат на място. Да го задържат във времето.
— Дългът е мой! — изпищя Пернатата вещица.
— Вече не — отвърна Вийд. — Вече е на Икариум Крадеца на живот.
— Той е прекършен!
— Да.
— Вината не е негова!
— Да, не е, и не е честно освен това. Но на ръцете му има кръв, и ужас в сърцето му. Изглежда, всички ние трябва да го захраним с нещо, нали? Или беше обратното? Но призракът сега е тук, с нас. Време е да умрете, Перната вещице, Таксилиан.
— А ти? — попита Таксилиан.
Вийд се усмихна.
— Аз също.
— Защо? — настоя Таксилиан. — Защо точно сега?
— Защото Крадеца на живот е там, където трябва да бъде. В този момент той е на мястото си. И всички ние трябва да се отдръпнем. — Вийд се обърна към призрака. — Дж’ан вижда само теб, Икариум. Гнездото е готово, миризмите са променени… за твоя вкус. — Махна с ръка и Пернатата вещица и Таксилиан изчезнаха. — Не си мисли, че напълно си се отървал от нас — ние просто отново сме в ума ти, стари приятелю. Ние сме петната по душата ти.
Призракът погледна надолу и видя сиво-зелена кожа, дългопръсти нашарени с белези ръце. Вдигна ги, за да пипне лицето си, и пръстите му погладиха бивните, стърчащи от долната челюст.
— Какво трябва да направя?
Но Вийд вече го нямаше. Беше сам в залата.
Стражът Дж’ан, Сулкит, стоеше в другия край и го гледаше. Чакаше.
Икариум се обърна към трона. Машина. Създание от вени и артерии, и горчиви масла. Споител на времето, създател на сигурност.
Миризмите се завихриха около него. Целият гигантски град от камък и желязо потрепери.
„Аз съм пробуден… не. Аз съм… прероден.“
Икариум Крадеца на живот закрачи напред, за да заеме трона си.
Брегът бе тъмен, небето — оникс над главите, като беззвездна нощ и все пак зацапано с калаени облаци. Целият свят бе като необятно обещание за чистота. Но брегът и сияеше и когато Ян Товис тръгна по него, ботушите й затънаха в искрящия пясък. Тя се наведе — все още не бе готова да погледне онова, което бе отвъд бреговата линия — и гребна шепа. Хладен и изумително светъл пясък. Тя примижа.
Не беше натрошен корал. Нито камък.
— Кости — каза Йедан Дериг, застанал на няколко крачки вляво от нея. — Виждаш ли онзи плавей? Дълги кости, предимно. Онези заоблените там са…