— Да — отсече тя. — Знам. — Захвърли шепата кости.
— Беше по-лесно оттам — продължи той. — Бяхме твърде близо…
— Ще млъкнеш ли?
Изведнъж обзета от непокорство, тя се насили да погледне… и залитна назад, дъхът й излезе на съсък между зъбите.
Море, но море, което се издигаше като стена, вълните се завихряха надолу и покриваха брега с пяна. Ян Товис изпъшка. Но това изобщо не беше вода. Беше… светлина.
Зад нея Йедан Дериг заговори:
— Спомени. Връщат се. Когато са излезли от Светлината, чистотата им ни е заслепила. Помислили сме, че е благословия, докато всъщност е било атака. И като сме заслонили очи, сме им позволили да наложат коварството си.
— Йедан, историята ми е известна…
— Различно.
Тя само дето не въздъхна облекчено, обърна гръб на огромната пропадаща стена и погледна брат си.
— Какво имаш предвид?
— Стражът служи на Брега по свой начин.
— Тогава на свой ред аз трябва да притежавам знание, което ти нямаш — това ли ми казваш, братко?
— Кралицата е Сумрак, защото не може да бъде нищо друго. Тя задържа падането на нощта. Тя е първата защитничка срещу легионите светлина, които искат да унищожат самата тъмнина. Но ние не молим за това. Майката Тъма отстъпва и за да означи това отстъпление, Сумрак го съживява.
— Отново и отново. Вечно.
Брадатите челюсти на Йедан се стегнаха.
— Нищо не е вечно, сестро.
— Наистина ли ни е липсвала разсъдливост, Йедан? Наистина ли сме били толкова суеверни, толкова невежи?
Той повдигна вежди.
Ян махна с ръка към кипналия свят зад себе си.
— Това е истинската граница на Тирлан. И нищо повече. Първият бряг е брегът между Тъмата и Светлината. Мислехме си, че сме родени на този бряг — точно тук, — но това не може да е вярно! Този бряг унищожава — не можеш ли да го усетиш? Откъде според теб са дошли всичките тези кости?
— Това не е дар за никого — отвърна Йедан. — Погледни във водата, сестро. Погледни надълбоко.
Нямаше да го направи. Видяла беше каквото трябваше да види.
— Не е възможно да се давят — както и да изглежда…
— Грешиш. Кажи ми, защо има толкова малко Лиосан? Защо силата, която е Светлина, е толкова слаба в другите светове?
— Ако не беше, всички ние щяхме да умрем — никъде нямаше да има живот!
Той сви рамене.
— Нямам отговори на това, сестро. Но мисля, че Майката Тъма и Бащата Светлина, свързвайки се един с друг, са свързали и съдбите си. И когато тя обръща гръб, той прави същото. Нямат никакъв избор — станали са преплетени една в друга сили, съвършени отражения. Бащата Светлина изоставя децата си и те се превръщат в изгубен народ… и си остават изгубени.
Тя трепереше. Проникновението на Йедан бе чудовищно.
— Не може да бъде! Тайст Андий не са били пленени. Измъкнали са се.
— Намерили са изход, да.
— Как? Къде?
Той кривна глава.
— В нас, разбира се.
— Какво искаш да кажеш?!
— В Сумрака се роди Сянката.
— Нищо такова не ми е казано! Не ти вярвам! Това, което казваш, е безсмислено, Йедан. Сянката е незаконната рожба на Тъмата и Светлината — неподвластна на нито един от двамата…
— Сумрак, Сянката е всичко, което изобщо сме познавали някога. Всъщност тя е навсякъде.
— Но е била унищожена!
— Разбита, да. Погледни брега. Тези кости — те са на шейките. Били сме ударени от двете страни — без никакъв шанс. Това, че някои от нас изобщо са оцелели, е чудо. Сянката е разбита от легионите на андиите и легионите на Лиосан. Чистотата не може да търпи несъвършенство. В очите на чистотата то е нечестиво.
Ян клатеше глава.
— Сянката е селението на Едур — нищо общо няма с нас, шейките.
Йедан се усмихна — тя не можеше дори да си спомни кога за последен път се е усмихвал и се стъписа — и кимна.
— Тя е нашата незаконна рожба.
Ян се смъкна на колене в натрошените кости. Вече можеше да чуе морето, можеше да чуе загръщащите се надолу вълни — а под всичко това можеше да чуе удавените гласове на обречените под повърхността. „Той е обърнал гръб, когато и тя е обърнала гръб. Но децата му са нямали изход. Срещу нас, тук. Тук сме стояли и тук сме загивали, бранейки нашия свят.“
— Кръвта ни е кралска — прошепна тя.
Брат й вече беше до нея. Отпусна ръка на рамото й.
— Скар Бандарис, последният принц на Едур. Вече крал по това време, предполагам. Видял е в нас греховете не на бащата, а на майката. Оставил ни е и взел със себе си всички едури. Казал ни е да държим, за да осигурим бягството му. Казал ни е, че това е всичко, което сме заслужили, защото сме деца на майка си, а не е ли тя съблазнителката, а бащата съблазнителят? — Помълча за миг, след това изсумтя: — Чудя се дали последните останали от нас са тръгнали по дирята му с мисълта за отмъщение или защото е нямало къде другаде да отидат? В края на краищата по това време Сянката се е била превърнала в бойното поле за всяка сила на Едур, не само Тайст — разкъсвали са я, плувналите в кръв сили са си делили всяка плячка, всяка територия… как ги наричаха? Да, лабиринти. Всеки свят е бил превърнат в остров, изолиран сред океан от хаос.