Очите й горяха, но нито една сълза не потече от тях.
— Не сме могли да преживеем това — промълви тя. — Нападението, което описа. Нарече го чудо, че сме оцелели, но вече знам как — макар изобщо да не разбирах смисъла му — не и преди днешните ти думи.
— Стражът е командвал легионите — каза Йедан. — И сме държали, докато не ни е било казано да се оттеглим. Казано е, че само шепа от нас са оцелели тогава, всички елитни офицери, до един. Те са били Стражата. Пътят вече е бил отворен — ние само сме тръгнали в поход.
— Отворен заради Слепия Галан.
— Да.
— Защото… — Тя вдигна очи към него. — Било му е казано да ни спаси.
— Галан е бил поет…
— И сенешал на Двора на маговете в Карканас.
Той се замисли над това. Извърна очи и се загледа в кипналата стена светлина и безбройните фигури в дълбините й, в лицата, разкривени в безмълвни писъци — цяла цивилизация, пленена във вечно изтезание, — но тя не видя никакво чувство да трепне по лицето му.
— Велика сила значи.
— Да.
— Имало е гражданска война. Кой е могъл да му заповяда да направи каквото и да било?
— Някой с кръвта на Тиам и принц на Карканас.
Видя как очите му бавно се разшириха, но продължаваше да гледа в стената.
— А защо един принц Андий трябва да е направил това?
Ян поклати глава.
— Казано е, че е слязъл до Първия бряг ужасно ранен, плувнал в кръв. Казано е, че погледнал шейките и как сме били останали едва малцина, и разрухата около нас — гибелта на горите, овъглените останки от домовете ни. Държал прекършен меч в едната си ръка, меч Хуст, и видели как изпаднал от ръката му. Оставил го тук.
— Това ли е всичко? Тогава откъде знаеш, че е заповядал на Галан да направи каквото и да било?
— Когато пристигнал Галан, казал на Сумрак — вече бил изтръгнал очите си и го придружавала жена андийка, която го извела за ръка от унищожената гора… наглед умирал от треска, но когато проговорил, гласът му бил ясен и чист като музика. Казал й следните думи:
Изправи се и изтръска костената прах от коленете си.
— Тогава го попитали кой е тази Крилата скръб? А Галан рекъл: „Има само един, който би дръзнал да ми заповяда. Един, който не би заплакал и все пак е поел в душата си скръбта на цял народ, скръбта на цял свят. Името му е Силхас Руин.“
Йедан огледа пясъчния бряг.
— Какво е станало с прекършения меч?
Тя се сепна и се взря в него. Защо след толкова време брат й все още можеше да я изненада?
— Жената с Галан го взела и го хвърлила в морето.
Той рязко извърна глава към нея.
— Защо?
Ян Товис безпомощно разпери ръце.
— Така и не е обяснила.
Йедан се обърна отново към блестящата стена, сякаш се мъчеше да прониже с поглед дълбините, сякаш търсеше меч, счупен при това.
— Било е само един прекършен меч…
— Меч Хуст — така каза.
— Дори не знам какво означава това, освен че е име за оръжието на Руин.
— Трябва да се е изцерил вече — промълви той с гримаса и тръгна по брега, очите му обхождаха бялата ивица. — Светлината трябва да го е отхвърлила.
Тя зяпна след него. Изцерен?
— Йедан!
Той я погледна през рамо.
— Какво?
— Не можем да живеем тук.
— Разбира се, че не можем.
— Но нещо става в Карканас — дори не знам дали изобщо мога да се върна там.
— Щом тя се завърне напълно — каза Йедан и отново й обърна гръб, — силата ще се освободи.
— Тя? Коя тя?
— Не ставай глупава, сестро. Майката Тъма. Кой друг идва като юмрук в черепите ни?
И продължи да търси по Първия бряг.
— Ерастас — прошепна старицата. — Какво ще правиш сега?
Торент я погледна навъсено.
— Слушаш ли ме изобщо?
Олар Етил се изправи и придърпа наметалото си от гнила козина и люспеста кожа.
— Такъв красив килим, такова щедро богатство, всички тези наситени цветове!