„Съсухреният орех на този вещерски мозък най-после се пропука.“
— Казах, че тези дири от впряг са пресни, вероятно от не повече от ден.
Олар Етил беше вдигнала едната си ръка, сякаш се канеше да махне на някого на хоризонта. Вместо това ноктестият й пръст започна да изписва фигури във въздуха.
— Заобиколете, приятели, забавете стъпките си. Изчакайте да мине единият, да мине и замине. Няма смисъл от сблъсъци на воли, щом всичко това е безцелно. Каква оживена равнина! Все едно, ако някой има причина да я разтърси, не съм аз, ха!
— Огромен впряг — продължи Торент, — натоварен тежко. Но макар това да е интересно, факт е, че дирите просто започват — сякаш от нищото — и виж как земята се е пропукала, все едно проклетото нещо е паднало от небето, с конете и всичко останало. Не възбужда ли любопитството ти това?
— А? О, скоро, много скоро. — Тя смъкна ръката си и след миг същият пръст посочи към него. — Първият храм е бъркотия. Превзет преди десетилетие, само една изгоряла коруба вече. Никой не беше пощаден. На Матроната й трябваха седмици, докато умре — не е лесно да ги избиеш, знаеш ли. Трябва да продължим напред, да намерим друг.
Торент изръмжа и яхна коня си.
— Бива ли те в бягането, вещице? Толкова по-зле.
И препусна по дирята на впряга. Нека кокалите на съществото да тракат в прахта след него — най-доброто решение на всичките му беди. Или можеше просто да си стои там, да зяпа от един хоризонт към друг и да ломоти колкото си ще — сякаш небето изобщо щеше да й отвърне.
Впряг. Хора. Живи хора. Точно това му трябваше сега. Връщането към здравия разум… „Чакай, паднал е от небето, не забравяй. Какво му е нормалното на това?“
— Все едно — промърмори Торент. — Поне са живи.
Сандалат стигна до моста и рухна. Уидал изруга, коленичи до нея, вдигна главата й и я положи в скута си. Кръв течеше от носа й, от ушите и ъгълчетата на очите й. Устните й лъщяха като боядисани.
Трите нахти — или както там се наричаха в това селение — бяха изчезнали, избягали, предположи той, от онова, което мъчеше жена му. Колкото до самия него, не изпитваше нищо. Този свят беше пуст, безжизнен, безводен.
А жена му като че ли умираше.
От устата й бликна червена пяна и тя започна да ломоти нещо. Той се наведе по-близо… думи, да, разговор. Когато си мислеше, че е заспал, тя непрекъснато повтаряше същите фрази. Сякаш бяха някаква молитва — или началото на молитва.
— Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.
Имаше нотка на скръб в гласа й, но толкова лишена от чувство, че режеше като нож. Вопъл, да, но изпълнен с омраза, нащърбена буца лед. Сложен, да, напластен — освен ако не си въобразяваше разни неща. Истината можеше да се окаже глупава като песен от детството, пята на счупена кукла, главата й се люшка нелепо, глупавите очи те зяпат над нарисуваната уста…
Уидал тръсна глава. Най-старите спомени можеше да са миризми, вкусове или откъслечни картини — но рядко и трите наведнъж, поне доколкото знаеше от собствения си опит. Струпани в черепа му, гъста гмеж, и всичко е толкова плътно натикано в дъното, че всички мебели са натрошени и когато се добереш до тях, можеш да измъкнеш само парчета, които не носят никакъв смисъл…
Богове, беше уморен. А и тя да го влачи по целия този път само за да му умре в скута и да го изостави пред портите на мъртъв град.
— … виж какво си направил.
Дъхът й бе станал по-дълбок. Кръвта бе спряла да блика… Той забърса устата й с мръсния си ръкав и тя изведнъж въздъхна.
— Санд? Чуваш ли ме?
— Хубава възглавница… освен миризмата.
— Нали няма да умреш?
— Вече се свърши — промълви тя и отвори очи, но изохка и ги затвори отново. — О, колко боли!
— Да ти донеса ли вода? От реката…
— Да, донеси.
Той я вдигна от скута си и я сложи да легне на пътя.
— Радвам се, че е свършило, Санд. Между другото, какво е свършило?
Тя въздъхна.
— Майката Тъма. Върнала се е в Карканас.
— О, много мило.
Тръгна към осеяния с отломки бряг с меховете и изкриви лице в дивашка гримаса.
— О, здрасти, Майко Тъма, радвам се, че се появи. Ти и всички останали там, богове и богини. Върнахте се, за да прецакате отново хиляди и хиляди милиони, а? Значи, имам нещо наум за вас, м-да. Знаете ли, вземете се разкарайте някъде. Изчезнете. По-добре ще е да не виним вас за нашата си бъркотия. Разбираш ли ме, Майко Тъма? — Наведе се над черната вода, натика първия мях под повърхността и се заслуша в гъргоренето. — А колкото до жена ми, не страда ли тя достатъчно?
Глас изпълни главата му:
„Да.“
Реката се носеше надолу, мехурите бликаха от натопения мях, докато не останаха мехури. Но Уидал продължаваше да го държи, все едно давеше сакато куче. Замръзнал. Не беше сигурен дали изобщо ще помръдне отново.