— Може да е по-изтънчен, когато поиска — отрони с известно раздразнение. — Но се постара да разберем.
— Не само ние — отвърна Секул. — По-скоро небрежно, отколкото глупаво.
— Мислиш ли, че е гняв?
— Последния път, когато Драконъс се събуди за гнева, майко, нищо не оцеля непокътнато. Нищо. — Замълча, после поклати глава. — Все пак не е гняв, все още. Просто поиска всички да разберем. Поиска всички да се разхвърчим от пътя му.
— Невъзпитан кучи син — изсумтя Килмандарос.
Стояха в края на дълъг низ изправени камъни, които извеждаха до широк разтеглен кръг от десетки по-малки камъни, кръжащи на спирала навътре към плосък олтар, зацапан в черно. Малко от това оставаше в реалния свят, разбира се. Няколко съборени менхира, смачкани туфи и бразди, оставени от скитащи бедерини. Ерастас ги беше привлякъл до място, където самото време се разпадаше в бъркотия. Връхлетяна от хаоса и напрегната под заплахата на забравата, дори земята под краката им изглеждаше шуплива, готова да пропадне под тежестта им.
Строителите на това светилище отдавна си бяха отишли. Но от присъствието им бе останал отзвук. Смъдеше я кожата, сърбеж, който не можеше да махне с чесане. Това помрачи настроението й още повече. Тя погледна ядосано лежащия в тревата Ерастас и попита:
— Ще се съвземе ли? Или ще трябва да го влачим за едната пета?
— Приятен образ — съгласи се Секул. — Но той вече идва на себе си. След шока умът му работи трескаво. — Обърна се към Блудния. — Хайде, Ерастас. Ставай. Имаме работа и тя трябва да се свърши сега, непременно.
— Тя взе окото — изхриптя фигурата в тревата. — С него щях да мога да видя…
— Само каквото искаше да видиш — довърши вместо него Секул. — Вече е все едно. Връщане няма. Няма да разберем какво замисля Драконъс, преди да ни се покаже… или да ни намери, Бездната да не дава дано. — Сви рамене. — Хвърлил е ръкавицата…
Ерастас изсумтя.
— Ръкавица ли? Сек, това беше юмрукът му.
— Фрасни го и ти тогава — сопна се Секул.
— Добре съм го учила, нали? — изсмя се Килмандарос.
Блудния се надигна, седна и загледа унило към каменния олтар.
— Не можем просто да го пренебрегнем. Нито това, което ни казва идването му. Той е освободен. Мечът Драгнипур е счупен — друг изход няма. А щом мечът е счупен, тогава…
— Рейк е мъртъв — каза Килмандарос.
Последва мълчание. Тя ясно виждаше на лицата на двамата мъже водопадите от чувства, докато осъзнаваха и осмисляха смъртта на Аномандър Рейк. Неверие, отрицание, удивление, задоволство, радост. А накрая… страх.
— Да — каза тя. — Велики промени, ужасни промени.
— Но… — Ерастас вдигна очи към нея. — Как е възможно? Кой може да е направил такова нещо? Ако Оссерк се е върнал… не, щяхме да го усетим това. — Изправи се. — Нещо се е объркало. Чувствам го.
— Господарю на Крепостите, покажи ни майсторството си — каза Секул. — Трябва да погледнеш ръцете си и силата в тях.
— Послушай сина ми — рече Килмандарос. — Потърси истината в Крепостите, Ерастас. Трябва да разберем как стоят нещата. Кой го е поразил? Защо? И как се е счупил мечът?
— Има ирония в това — каза с крива усмивка Секул. — Премахването на Аномандър Рейк е като събаряне на порта — за миг пътят зад нея тръгва прав и чист. Но веднага пристъпва Драконъс и запушва пробойната. Също толкова ужасен като Рейк, но много по-жесток и много по-близо до хаоса. Появата му според мен е предвестник за предстоящата лудост. Примижи с това единствено око, Ерастас, и ми кажи, че не виждаш напред само разруха.
Но Блудния клатеше глава.
— Мога да ви кажа кой е счупил Драгнипур. Не може да е друг. Бойният главатар.
Дъхът на Килмандарос излезе на съсък.
— Бруд. Да, разбирам. Оръжието, което държи — той и никой друг. Но това само обърква нещата още повече. Рейк не би предал драговолно меча, дори на Каладън Бруд. — Изгледа двамата. — Съгласихме се, че Синът на Тъмата е мъртъв. Въпреки това убиецът му не е взел Драгнипур. Възможно ли е да го е убил Бойният главатар?
Секул Лат изсумтя.
— Столетия размишления — кой беше по-гибелен от двамата? Имаме ли отговор? Това е нелепо — може ли някой от нас изобщо да си представи кауза, която толкова да раздели двамата? С общата им история?
— Може би каузата е бил самият Драгнипур…
Килмандарос поклати глава.
— Помисли добре, Ерастас. Бруд е трябвало да знае, че счупването на меча ще освободи Драконъс и хиляди други асценденти… — Ръцете й се свиха в юмруци. — И Елейнт. Нямаше да го направи, ако е имал избор. Нищо друго не би могло така да разбие онзи древен съюз, защото беше нещо повече от съюз. Беше приятелство. — Въздъхна тежко и извърна очи. — Сблъсквали сме се, да, но дори аз… не, не бих убила Аномандър Рейк, ако ми се предложеше възможност. Не бих. Неговото съществуване… имаше цел. Той беше този, на когото можеш да разчиташ, когато правосъдието се нуждае от сигурното острие на меч. — Прокара длан по очите си. — Светът изгуби част от цвета си, да.