— Грешиш — каза Секул. — Драконъс се е върнал. Но чуйте как си говорим само. Въртим и въртим около тази ужасна яма на истината. Ерастас, колко още ще стоиш така, изплашен като заек? Не мислиш ли, че на Господаря на Колодата вече му тече кръв от ушите? Удари бързо, приятелю — той няма да е в състояние да те спре. Всъщност, накарай го да се уплаши, че ние сме замислили това — всичко това, — накарай го да повярва, че ние сме подготвили бягството на Консорта от Драгнипур.
Килмандарос зяпна изумена сина си.
Ерастас кимна замислено.
— Маневра, да. За щастие, скромна. Елате с мен.
— Аз ще остана тук — заяви Килмандарос и като видя изненадата и подозрението на лицето на Блудния, вдигна юмруци. — Толкова близо до Елейнт… губя контрол. Разбира се, ти не мислеше да дойда с теб през последния портал. Оставете ме тук. Върнете се, щом свърши.
Ерастас огледа изправените камъни на светилището.
— Не бих си помислил, че това място те устройва, Килмандарос.
— Тъканта е изтъняла. Моето присъствие я отслабва още повече — това ми харесва.
— Защо такава омраза към човешките същества, Килмандарос?
Тя повдигна вежди.
— Ерастас, хайде стига. Коя от всички раси най-бързо претендира за правото да съди? Да съди всекиго и всичко? Кои най-много държат, че това право принадлежи на тях и само на тях? Секач влиза дълбоко в гората и го изяжда пъстра котка — какво казват приятелите му? Казват: „Котката е зла и трябва да бъде наказана. Котката трябва да отговаря за престъплението си, тя и всички от нейния вид трябва да отговорят на омразата ни.“ Скоро в тази гора вече не остават никакви котки. И хората смятат това за справедливо. За праведно. Да можех, Ерастас, щях да събера всички хора на света и щях да ги даря с моето правосъдие — и това правосъдие е тук, в тези два юмрука.
Ерастас опипа празната дупка на изваденото си око и се усмихна вяло.
— Добър отговор, Килмандарос. — Обърна се към Секул Лат. — Въоръжи се, приятелю. Крепостите са подивели.
— Коя ще претърсиш най-напред?
— Онази под камъка на Джагът, разбира се.
Тя видя как ги погълна мътният мрак. След заминаването на Блудния ефимерната крехкост на древния олтар бавно се стопи и руините му станаха по-плътни за погледа й. Съборени камъни, изтъркани, очукани и олющени — образите по тях бяха заличени. Приближи се до каменния олтар. Беше преднамерено разсечен на две. Тежък дъх и лъснали от пот мускули, сериозна решимост да се оскверни това място.
Знаеше всичко за оскверняването. Беше любимото й занимание в края на краищата, непреодолима съблазън, която я привличаше непрекъснато с безсмислената сила на магнит.
Преди няколко хиляди години хора се бяха събрали тук, за да построят своето светилище. Някой бе спечелил величествения ранг на тиран, способен да застраши живот и душа, и така бе принудил стотици да се подчинят на неговата или нейната воля. Да изкъртят от скалите огромни камъни, да ги довлекат тук и да ги изправят щръкнали като проклети фалоси. И кой сред тези поклонници наистина бе повярвал на повика на тирана? На гласа на боговете в небето, на стона на кучките в земята, на небесните коне, препускащи през сезоните, на митологиите на идентичност — на всичките тези суетни заблуди. Хората в древни времена не бяха повече глупци от тези в настоящето, а невежеството никога не е удобно състояние на съществуване.
Тъй че бяха построили този храм, работни групи от циници с трезви погледи, бяха пожертвали своя труд за славата на боговете, но не богове се бяха къпали в тази слава — беше проклетият тиран, изпитвал необходимостта да изтъкне силата си да принуждава, опитал се да символизира могъществото си за цяла вечност.
Килмандарос можеше да разбере всеобщия гняв, унищожил това място. Всеки тиран стига до един и същ ръб на пропастта, състарен до немощ или докато гледа наперените си наследници и разпознава алчното нетърпение в погледите им. Този ръб е смъртта и с нея цялата слава се разсипва на прах. Дори камъкът не може да устои на гнева на смъртните, когато е захранен с отрицанието.
Природата е безразлична към храмове и светилища. Не спира разяждащите си ветрове и опустошителните дъждове. Поглъща свещените места със същата неумолима воля, с която унищожава палати и градски стени, жалки колиби и огромни акведукти. Но щом изваеш лице в един камък, някой непременно ще го унищожи много преди да е започнала ерозията на природата.