Разбираше този подтик да бъдат отречени монументални достижения, било облечени в камък или в одеянието на поезия. Властта има хиляди лица и е трудно да се намери поне едно красиво между тях. Не, всички до едно са грозни и ако успеят да сътворят нещо удивително, то паметта за създателя му трябва да бъде накарана да страда още повече заради това.
— За всяка душа, опитваща се да измете прахта — заговори глас зад нея, — има хиляда, които го разпръсват с шепи.
Килмандарос не се обърна, но все пак изръмжа през зъби:
— Започвах да губя търпение.
— Не е валяло от доста време. Само корените на камъните все още таят влага. Проследих пътуването ви в утринните мъгли, във влажното дихание на зверовете. — Маел застана до нея, очите му се спряха на осквернения олтар. — Виждам, че не е дело на твоята ръка. Чувстваш ли се измамена?
— Презирам самонадеяността.
— Затова всяко смъртно творение трябва да бъде съкрушено от твоите юмруци. Да, наглостта на всички тези глупци.
— Знаеш ли какво са направили, Маел?
Той въздъхна.
— Крепостите не са каквото бяха. Помисли ли, че може да не се върнат?
— Ерастас е техният Господар…
— Беше всъщност. Крепостите не са имали господар от десетки хиляди години, Килмандарос. Знаеш ли, ти принуди Блудния да се оттегли от Крепостите. Уплаши се, че идваш за него, да унищожиш него и скъпите му творения.
— Да. За това идвах.
— Виж как се обърнаха нещата. Призивът му не принуди никого от нас — трябва да си осъзнала това.
— Това е без значение.
— Защото заблуждението му продължава да служи на твоите цели. А сега Ашици върви до него. Или по-точно, на стъпка зад него. Кога ще удари ножът?
— Синът ми разбира изкуството на дискретността.
— Не е изкуство, Килмандарос, просто една от многото тактики, за да постигнеш каквото искаш. Най-добрата дискретност е когато никой изобщо не забележи какво си направил, никога. Може ли Секул Лат да постигне това?
— Ти можеш ли? — не му остана длъжна тя.
Маел се усмихна.
— Познавам малцина, способни на такова нещо. Единият е смъртен и е мой най-близък приятел. Другият не беше смъртен, но вече е мъртъв. И, разбира се, винаги го има Драконъс.
Тя го изгледа намръщено.
— Той? Да не си полудял!?
Маел сви рамене.
— Помисли малко. Драконъс е имал нужда от нещо — в смисъл да се направи нещо. И, както изглежда, вече го е постигнал. Без да си мръдне пръста. Без някой изобщо да забележи намесата му. Само един можеше изобщо да го надвие. Само един можеше да притежава Драгнипур, но никога да не коленичи пред него. Само един можеше да се погрижи за неговото унищожение — на каквато и да било цена. Само един можеше да наложи край на отричането на Майката Тъма. И само един можеше да застане срещу хаоса и да не трепне.
Дъхът й излезе с ръмжене.
— А сега този един е мъртъв.
— А Драконъс е освободен. Разбил е проклятието на Каллор. Държи Тъмата в оръжието на унищожението. Вече не е окован, вече не бяга, вече не е терзан от ужасната грешка в присъдата, която беше Драгнипур.
— И всичко това от неговата ръка? Не го вярвам, Маел.
— Но точно това е идеята ми, Килмандарос. За истинската дискретност. Ще разберем ли изобщо някога дали всичко това, което описах току-що, е дело на консорта? Не.
— Освен ако не го признае.
— Но кой не би го признал?
— Мразя думите ти, Маел. Разяждат като вълните, които толкова много обичаш.
— Всички сме уязвими, Килмандарос. Не си мисли, че Драконъс се кани да си вдигне малка ферма в някоя планинска долина и да прекара остатъка от дните си в дялкане на свирки, докато птиците гнездят в косата му. Той знае, че сме тук. Знае, че кроим нещо. Или вече се е досетил, в който случай ще дойде да ни намери, или в момента се е заел да разнищи всичките ни тайни амбиции.
— Кой уби Аномандър Рейк?
— Десемврий, с меч, изкован от ръката на самия Рейк.
Това я потресе. Умът й заработи бясно.
— Мъст ли?!
— Нищо друго.
— Онова оръжие винаги ме е ужасявало — каза тя. — Така и не можах да разбера защо той го остави.
— Нима? Ръката, която го държи, трябва да е чиста в порива си. Килмандарос, Рейк го отстъпи на брат си, защото сърцето му вече бе сломено, докато Андарист… е, знаем историята.
Килмандарос най-после осъзна какво й казва и се разтрепери.
— Андарист — прошепна тя. — Този… този… — Но нямаше думи, с които да опише чувството си. Ръцете й се вдигнаха към лицето. — Няма го — изхлипа тя. — Аномандър Рейк го няма вече!
— Остави Десемврий на мира. Той е точно толкова жертва, колкото и всички други замесени. Нещо повече, той беше измамен и използван, а сега страданието му е неизмеримо.