Тя поклати глава, мускулите на челюстите й изпукаха.
— Не мислех за Десемврий.
— Килмандарос, чуй ме добре. Мислите ми за Драконъс — разсъжденията ми за възможната му вина — са недоказани. Спекулации, нищо повече. Ако търсиш противопоставяне с Драконъс — ако търсиш мъст, — ще загинеш. И вероятно ще се окаже за нищо, защото може би Драконъс е напълно невинен.
— Не го вярваш.
— Само ти напомних за опасността, която той представлява за нас. От колко време беше затворен в Драгнипур? Какво му е причинило това? На ума му? Дали изобщо е с ума си вече? Още нещо, и помисли добре над това, Килмандарос. Възможно ли е Рейк да е освободил случайно един луд Драконъс? Показвал ли е изобщо някога липса на мисъл в решенията си? Изобщо?
Тя присви очи.
— Имал е цел.
Усмивката на Маел беше кисела.
— Макар да е мъртъв, оказва се, че се уповаваме на него. Необичайно, нали?
— Майката Тъма…
— Вече не извръща лице, а както е с Тъмата, така е и с…
— Със Светлината. Богове на бездната, Маел. Какво ни е наложил той?
— Окончателно разчистване на сметки, мен ако питаш. Край на глупавите игри. Все едно, че ни е заключил всичките в едно помещение — и никой не може да излезе, докато нещата не се решат веднъж завинаги.
— Кучият син!
— Скръбта ти беше доста краткотрайна, Килмандарос.
— Защото това, което казваш, изглежда вярно — да! Рейк би разсъждавал точно така, нали?
— Иначе не би позволил собствената си смърт — премахването му от сцената. Освен че слага край на необуздания изблик на честолюбие на Майката Тъма, сега той ни принуждава — и всички са се раздвижили, Древни и деца, смъртни и безсмъртни.
— С каква цел? Още кръв ли? Колкото цял проклет океан?
— Не и ако може да се избегне — отвърна Маел. — С каква цел, питаш. Тази, мисля: иска да се справим със Сакатия бог.
— Онова жалко същество? Не говориш сериозно, Маел.
— Раната продължава да забира, отровата се разпростира. Силата на този чужд бог е анатема. Трябва да изцерим това — преди да потърсим каквото и да е друго. Преди да изгубим завинаги дара на К’рул.
— Ерастас има други идеи.
— Ти и Сек също. Както и Олар Етил. И Ардата.
— Вероятно и Драконъс също.
— Не можем да знаем дали Аномандър Рейк и Драконъс са говорили — дали е сключена сделка между тях в Драгнипур. „Ще те освободя, Драконъс, ако…“
— Не може да са разговаряли — каза Килмандарос. — Защото Рейк е убит от Мъст. Сам го каза.
Маел седна на един от блоковете на каменния олтар.
— Е, има още да се каже по това. Наред с други неща. Кажи ми, Килмандарос, коя Крепост избра Ерастас?
Тя примига.
— Ами, очевидната. Смърт.
— Тогава ще започна с една любопитна подробност — защото бих искал да разбера какво мислиш за, хм, изводите. — Вдигна глава и нещо блесна в очите му. — Преди Рейк да срещне Десемврий, той срещна Гуглата. Срещна го и го уби. С Драгнипур.
Тя го зяпна.
Маел продължи:
— Доколкото знам, присъствали са два бога.
— Кои? — Думите изхриптяха сухо.
— Сенкотрон и Котильон.
О, как й се искаше някой висок, импозантен изправен камък в обхвата й — гордо извисен паметник на самонадеяността, — точно там, под замахналия й за дивашко опустошение юмрук.
— Те значи!!!
Маел я гледаше как беснее и блъска, гледаше как събаря менхир след менхир, удря ги с юмруци и ги троши. Почеса наболата четина по брадичката си.
„О, умна си и още как, Килмандарос. Всичко се намества, нали?“
„Всичко се намества идеално.“
Поискал бе от нея да помисли над изводите. „Е, дотук с дискретността.“
Страданието може да се понесе. Когато кръвта е чиста, очистена от несправедливости.
Брейдерал не беше като другите, не беше като Рут, нито като вредната Бадале със Садик вечно до нея. Само тя притежаваше завещаното от Инквизиторите, блеснало ярко под почти прозрачната й кожа. А сред всички други само Бадале подозираше истината. „Аз съм дете на Квидаторите. Тук съм, за да свърша тяхната работа.“
Най-после бе зърнала близките си по пътя и сега се чудеше защо просто не влязат сред Чал Манагал и да вземат последните няколко жалки живота.
„Искам да се върна у дома. Да се върна в Естобанси. Моля ви, елате и ме вземете, преди да е станало късно.“
Страданието можеше да се понесе. Но дори нечовешката й плът се предаваше. Всяка сутрин поглеждаше преживелите поредната нощ и потреперваше от неверие. Гледаше как прибират труповете, гледаше как вадят костите, а след това ги разцепват, за да изсмучат алчно мозъка им.
„Децата най-бързо се поддават на нуждата. Те могат да направят всеки свят нормален. Внимавай, дъще, с тези човешки същества. За да живеят, те са готови на всичко.“