Гледаше света на Рут и виждаше истината в думите на баща си. Вечно с Хелд на ръце, той привикваше най-силните и оглеждаше отпуснатите торбички човешка кожа, в които вече пъхаха елитри, щом някой рояк намереше ребърчатата змия. Тези безплътни безкостни тела, разхвърчали се из въздуха, привличаха тварите, както пламъци привличат мушици, а щом кипящата маса се спускаше на земята, децата тупаха с ръце и крака и тъпчеха с шепи скакалците в устите си. Рут беше намерил начин да обърне войната на изтощение, да лови ловците на тази стъклена пустиня.
Следовниците му вече се бяха втвърдили, само ъгли и безчувствени очи. Стиховете на Бадале бяха станали жестоки и яростни. Запуснатостта бе наточила остри ръбове; слънцето, зноят и кристалните хоризонти бяха изковали ужасно оръжие. Брейдерал искаше да изкрещи на своите, там, в смътната омара по дирите им. Искаше да им каже: „Побързайте! Вижте тези оцелели? Побързайте! Преди да е станало късно!“
Но не смееше да се измъкне, дори в най-тъмната нощ под нефритените копия. Щяха да разберат. Бадале се беше погрижила да я следят. Бадале знаеше.
„Тя трябва да умре. Трябва да я убия. Би трябвало да е лесно. Аз съм толкова по-силна от тях. Мога да й прекърша врата. Мога да изригна Свещения си глас за първи път и да накарам моите да ми се притекат на помощ, докато Рут и Садик, и всички други ме обкръжават. Мога да сложа край на всичко това.“
И все пак Инквизиторите се държаха на разстояние. Трябваше да имат причина. Едно прибързано действие — и Брейдерал можеше да провали всичко. Трябваше да е търпелива.
Свита под дрипите, винаги нащрек да стои като хората — толкова ограничени, толкова обвързани от физическите си несъвършенства, — тя гледаше как Рут крачи пред змийската глава, пърхащият език, както щеше да каже Бадале, преди да отвори рязко уста и да засмуче мухи, след което ги схрускваше с явна наслада.
Градът, който ги очакваше отпред, не изглеждаше реален. Всяка мъждукаща линия, всеки трепкащ ъгъл сякаш хапеше очите на Брейдерал — почти не можеше да гледа натам, толкова силно бе чувството за нещо сбъркано. В развалини ли беше? Като че ли не. Безжизнен ли беше? Трябваше да е. Нямаше никакви ферми, никакви дървета, никакви реки. Небето беше чисто, без прах и без дим. Откъде идеше тогава този ужас и страх?
Човешките същества не го чувстваха като нея. Те поглеждаха далечните кули и открити фасади на сгради, както щяха да поглеждат приближаването на някое ново изтезание — диаманти и рубини, геми и елитри — и тя долавяше преценяващия поглед в очите им, сякаш безмълвно се питаха: „Ще ни нападне ли това? Може ли да ни изяде? Неговата потребност по ли е голяма от нашата? Има ли потребност, която да е по-голяма от нашата?“
Скована от страх, Брейдерал гледаше как Рут крачи неумолимо по леко издигащия се път, извиващ се около незащитения със стени град.
„Той е решил. Влизаме. И нищо не мога да направя, за да го спра.“
— В знание — шепнеше Бадале, — в знание съм, винаги. Виждаш ли я, Садик? Тя мрази това. Страхува се от това. Не сме толкова слаби, колкото се надява. Садик, слушай, ние имаме пленник в ребърчатата змия. Тя е окована към нас, макар да се преструва на свободна под дрипите си. Виж как се държи. Губи самообладание. Малодушната се събужда.
„Убий я тогава“, молеше я Садик с очи.
Но Бадале поклати глава.
— Ще премахне твърде много от нас. А и другите ще й помогнат. Помниш ли как заповядват Квидаторите? Помниш ли гласа, който кара човек да падне на колене? Не, да я оставим на пустинята — и на града, да, на града.
„Но вярно ли е изобщо това? Мога да… мога да…“ Беше избягала от Квидаторите, превърнала ги бе в част от миналото си, а миналото беше мъртво завинаги. Нямаше власт над нея. И все пак всичко това не се беше оказало вярно. Миналото ги преследваше. Миналото бързо ги настигаше.
Накъсани парчета плуваха в ума й, острови памет, обкръжени от бездънните морета на страха. Високи мършави фигури, думи за избиване, писъци за клане. Квидаторите.
Улови муха и я схруска.
— Тайната е в неговите ръце — заговори тя. — Хелд. Хелд е тайната. Един ден всички ще разберат. Мислиш ли, че това е важно, Садик? Ще се родят неща, живот ще пламне.
Бадале виждаше, че той не разбира, все още не. Но той бе като другите. Времето им идваше. „Градът ни повика. Само онези, които той избере, могат да го намерят. Някога гиганти са крачели по света. Слънчевите лъчи са били впримчени в очите им. Те са основали този град и са го направили храм. Не място, в което да се живее. Направен е, за да съществува сам за себе си.“