— Самата му красота, да — каза Адройт. — Да я предизвикаме ще е самоубийство.
При думите му жените се обърнаха към него и той се дръпна уплашено.
— Отричате яснотата на взора ми?
Севър въздъхна и очите й се върнаха на мъртвия й син.
— Не можем. Абсолютна е. Блести.
— А момчето с бебето вече ги води към него — каза сестра Рейл. — Неприемливо.
— Съгласни сме — заяви Севър. — Може да не се върнем, но няма да се провалим в това, за което тръгнахме. Съдник, ще ни поведеш ли към мир?
— Готова съм — отвърна Скорн и й подаде тоягата. — Нека това бъде в твое владение, Инквизитор. Нуждата ми от него свърши.
Копнееше да откаже, да отхвърли предложението на Скорн. „Оръжието на моя син. Сътворено от моите ръце и след това предадено на него. Би трябвало изобщо да не го докосна повече.“
— Почети го — каза Скорн.
— Ще го направя. — Стисна обкованата с желязо тояга и се обърна към всички: — Съберете последните остатъци от силата си. Според преценката ми остават към четири хиляди — чака ни дълъг ден на избиване.
— Те са невъоръжени — каза Рейл. — Слаби.
— Да. В нанасянето на мир ще им напомним тази истина.
Скорн тръгна, Севър и другите я последваха. Щом се приближаха, щяха да се развърнат, за да отворят място за яростта, която щяха да развихрят.
Никой от Изповяданите нямаше да стигне до града. А момчето с бебето щеше да умре последно. „От ръката на дъщерята на моя съпруг. Защото тя е жива, все още е жива.“
Нещо като паника обхвана децата и повлече напред Брейдерал като буйна вълна. Плувнала в пот, тя се опита да се отскубне, но се протегнаха ръце, вкопчиха се здраво и я задърпаха. Би трябвало да може да им се опълчи, на всички, но бе надценила резервите си от сила — беше пострадала повече, отколкото си мислеше.
Садик, да, Садик водеше този щурм. Бързаше след Рут, който вече почти бе стигнал до града. Но от Бадале нямаше и следа. Тази подробност я уплаши. „Има нещо в нея. Тя се преобрази, но не знам как. Някак си е… забързана.“
Ближните й най-после бяха осъзнали опасността. Вече не чакаха.
Теглена, бутана и дърпана, Брейдерал зачака да чуе първите писъци зад себе си.
„Думи. Нямам нищо освен думи. Захвърлих много от тях, но ме намериха други. Какво могат да постигнат думите? Тук, в тази сурова реалност? Но самите съмнения не са нещо повече от думи, тревожна песен в главата ми. Когато говоря, змиите слушат. Очите им са широко отворени. Но какво става с всичко, което кажа, след като думите се просмучат в тях? Незнайни алхимии. Понякога сместа се пени и бълбука. Понякога кипва. Понякога нищо не се раздвижва и отварата остава мъртва, студена и сива като кал. Кой може да знае? Кой може да предскаже?“
„Говоря тихо, макар че всичко, което казвам, е вой. Тупам с юмруци по кост, а те чуват само шепот. Жестоки думи отекват от мъртва плът. Но бавно капещата кръв, ах, тогава са доволни като котки привечер.“
Бадале крачеше бързо назад, а змията сякаш се раздвояваше, все едно преминаването й я разкъсваше на две. Виждаше изпити лица, трескаво блеснали очи, крайници, останали само кости и изсъхнала кожа. Виждаше бедрени кости на ребърчати, вдигнати по пътя — държаха ги като оръжия, — но какво можеха да помогнат те срещу Квидаторите?
„Имам думи и нищо друго. И не се уповавам на тези думи. Те не могат да събарят стени. Не могат да разбиват планини на прах.“ Лицата плуваха покрай нея. Познаваше ги всички, а бяха само мътни петна, размити в сълзи.
„Но какво друго има? Какво друго мога да използвам срещу тях? Те са Квидатори. Имат сила в гласа.“
Островите в ума й потъваха.
„Аз също търся сила в думите си.“
„От тях ли съм се научила? Така изглежда. Така ли е?“
Изостаналите. Болните, изнемощелите. И изведнъж ги бе подминала всичките и вече стоеше сама на стъклената равнина. Слънцето правеше света бял, убийствен с чистотата си. Това бе съвършенството, толкова обичано от Квидаторите. „Но не Квидаторите покосиха нашия свят. Те дойдоха само в отговор на смъртта на нашите богове — на вярата ни, — когато дъждовете спряха, когато последното зелено повехна и умря. Дойдоха в отговор на нашите молитви. Спасете ни! Спасете ни от самите нас!“
От тръпнещия зной се появиха четири фигури. Приближаваха се бързо. Като разтърсвани от вятъра кукли — всеки крайник се люшка като прекършен, а смъртта кръжи на вихрушки около тях. Чудовищни, изпълзели от спомените й. Вихрушки от сила. Видя отварящите се уста…
— ПОКОРИ СЕ!
Заповедта връхлетя през Бадале, засъбаря като убийствена вълна децата зад нея. Завикаха гласове, безпомощни, изпълнени с ужас. Тя усети как закипя срещу волята й, отслаби коленете й. Усети как нещо в нея изплющя, все едно въже се беше скъсало, и изведнъж се понесе нагоре свободна — видя ребърчатата змия, изпъната и запълзяла напред с копнеж. Но вече се гърчеше в болка, къс по къс.