И докато тази заповед отекваше от кост на кост, Бадале намери своя глас. „Сила в думата, но аз мога да й отвърна.“
Завъртя се замаяна и се понесе надолу, за да се скрие зад очите си. Видя завихрени енергии, изригнали в мълнии далече встрани.
— СПРИ!
Удари я като юмрук. Устните й се разцепиха, потече кръв. Бадале изплю и натисна напред. Една стъпка, само една.
Видя как думите й ги поразиха. Накараха ги да залитнат. Най-сетне бе достатъчно близо, за да види опустошените им лица, неверието, стъписването и нарастващото отчаяние. Възмущението. И да, това го разбираше. Игри на значение и увъртане. Ловка подмяна на смисъла и извъртане.
Бадале направи нова стъпка напред.
Усети огън в крайниците си, видя ослепителните мълнии, изригнали от ръцете й. Истината бе такова рядко оръжие — и толкова по-гибелна заради това.
Залитнаха назад като заслепени. От разкъсаните стави бликна синя течност, блъвна от зяпналите усти. Мъчителна болка разкриви изпитите лица. Един от Квидаторите падна, загърчи се и зарита. Друг — жена, по-близо до Бадале от останалите — се смъкна на колене и при съприкосновението с кристалната повърхност изригна синкава кръв… Квидаторката запищя. Другите двама, мъж и жена, залитаха, сякаш блъскани от невидими юмруци, и заотстъпваха, въртяха се замаяни, препъваха се и бягаха назад.
Кипналите в Бадале огньове лумнаха ярко и замряха.
Квидаторите заслужаваха много по-лошо — но не можа да намери воля в себе си да им нанесе по-сурово наказание. Бяха й дали само две думи. Не достатъчно. „Две думи. Покорство пред привилегията да умреш. Приеми съдбата си. Но… няма да приемем. Ние отказваме. Отказваме какви ли не неща вече от много дълго. Ние сме вярващите в отказа.“
„Вече няма да се доближат. За много дълго. За тези тук може би никога. Аз ги нараних. Взех думите им и ги направих свои. Накарах силата да се обърне в ръцете им и да ги пореже. Трябва да е достатъчно.“
Обърна се. Ребърчатата змия бе тръгнала отново, напираше напред странно обезумяла като пребита от камшиците на говедари, безчувствена като стадо, прехвърлящо… „Река? Но откога не съм виждала река?“
Примига. Облиза солената кръв от устните си. Закръжиха мухи.
Градът ги очакваше.
— Той е това, което можем да понесем — прошепна тя. — Но животът не е само страдание.
„Сега трябва да го разберем.“
Мракът отмина и все пак остана. Безукорно чиста резка, обещаваща унищожение. Онос Т’уулан можеше да я усети някъде напред, като мъждукащо, колебливо присъствие. Стъпките му, от толкова дълго уверени, се разколебаха. Горчивият му гняв сякаш залитна, изцеден от силата си. Унинието се надигна като прилив и погълна всякакво чувство за цел. Върхът на меча му заора в земята.
Мъстта не означава нищо — дори когато импулсът е всепоглъщащ. Тя е път, който — ако тръгнеш по него — може да се проточи до безкрай. Виновните може да стоят в редица, стигаща до хоризонта, а маршът на отмъстителя да бъде безкраен. Точно това бе станало с възмездието срещу Джагът: а Онос Т’уулан изобщо не беше сляп за неговата безполезност. Нима не беше нищо повече от автомат, тласнат да върви напред, без никога да забави крачка?
Изведнъж усети натиск: блъсна го отзад, заля го.
Стреснат и изведнъж уплашен, Първият меч бавно се обърна.
Можеше да отхвърли. Можеше да откаже. Но тези възможности нямаше да го доведат до знанието, което търсеше. Беше отхвърлен от селенията на смъртта. Кръвните връзки, избрани от него, бяха прекъснати. Вече не беше съпруг, баща, брат. Бяха му дали правото на възмездие, но какво възмездие можеше да намери, докато крачи през задръстена от трупове долина? Имаше други цели, други причини да върви отново по този жалък свят. Беше му отказан полагащият се край — и той беше решен да разбере защо.
Нито един от около хилядата Т’лан Имасс, които се приближаваха към него, все още не бе докоснал мислите му. Крачеха загърнати в безмълвие, призраци, събратя, превърнали се в чужди.