— Не сме водили никаква война срещу Джагът — каза Ном Кала.
Гадателите на кости на Оршайн реагираха с хладна вълна на неодобрение. Тя ги пренебрегна.
— Улаг — заговори Онос Т’уулан. — Виждам Бойния водач на Оршайн след вашите родственици. Защо Инистрал Оуван не излезе напред?
— Засрамен е, Първи меч. Загубите при Червените шпилове…
— Ном Кала — прекъсна го Онос, — нямате ли водач на клана Бролд?
— Само ние сме — отвърна тя. — Дори войната, която водихме срещу хората, не беше война, която да изисква боен водач. Ясно беше, че не можем да ги надвием на бойно поле. Бяха твърде много.
— Как се сражавахте тогава?
— Като пазехме живи сказанията си, начина си на живот. И като се криехме, защото криейки се, оцеляхме. Устояхме. Това само по себе си беше победа.
— И все пак — намеси се Илм Абсинос — накрая сте се провалили. Иначе нямаше да прибегнете до Ритуала на Телланн.
— Вярно е — отвърна тя. — Свършиха ни местата за криене.
— Първи меч, все пак бихме искали да те придружим — каза Улаг. — Също като теб искаме да разберем целта на завръщането ни.
— Включите ли се в моето търсене — каза Онос Т’уулан, — се прекланяте пред желанията на Олар Етил.
— Този възглед може да доведе до непредпазливост от нейна страна — отвърна Улаг.
Застанала сред другите Т’лан Имасс, Ристале Ев гледаше, слушаше и си представяше свят, напрегнат от смисъл и цел. Такъв беше светът някога за нея, за всичките й ближни. Но това бе изчезнало отдавна. Навярно Първият меч можеше да ги обвърже всички към това свое търсене. Навярно отговорите можеха да облекчат бремето на отчаянието. Основания, заради които да устоиш, причини, срещу които да устояваш.
Но прахта зовеше с обещанието си за забрава. Пътеката към края на нещата беше чиста, отъпкана и равна. Копнееше да тръгне по нея.
Калт Урманал до нея проговори:
— Виж меча, който носи. Виж как върхът му боде земята. Онос Т’уулан… не е позьор. И никога не е бил. Помня последния път, когато го видях. Тъкмо беше надвил онзи, който го бе предизвикал. Показа такова умение, че десет хиляди Имасс стояха онемели от благоговение. Но стоеше като победен.
— Уморен — промълви Ристале.
— Да, но не от битката. Беше уморен, Ристале, от нейната необходимост.
Тя премисли това и кимна.
А Калт добави:
— Аз ще последвам този воин.
— Да.
Атри-Цеда Араникт седеше върху пирамида от три сгънати топа платно, свита в нощната си дреха. И продължаваше да трепери. Гледаше мъждукащия връх на пушилото си — подскачаше като светулка до пръстите й. Слушаше приглушените звуци от лагера на малазанците. Уморена и потресена. Войници бяха изпопадали в колоната, залитащи като под удари. Рухваха в несвяст или падаха на колене и храчеха кръв. Паника беше заляла редиците — атака ли беше това?
„Не сама по себе си.“
Поразените войници, всички до един, бяха магове. А врагът, сляп и безразличен, беше сила.
Гаденето отшумяваше. Умът й бавно се събуждаше — залитащ сред пепелищата като след тежко пиянство — и мисълта й се върна към първата среща с Висшия маг Бен Адефон Делат. Беше се оказала жалка. Не стига, че беше припаднала пред командир Брис Бедикт. Едва се беше съвзела от това, преди да я отведат при Бързия Бен.
А сега, седмици по-късно, помнеше само откъслеци от последвалия разговор. Беше й се сторил разсеян, но когато видя оживялата пръст в шепата й, тъмните му очи се бяха втвърдили като оникс.
Беше изругал и тя помнеше тази ругатня:
— Безумните ташаци на Гуглата на жар.
След това бе открила, че Гуглата е богът на смъртта и че ако някой бог заслужава името му да се изрича в най-горчиви проклятия, това е той. В онзи момент обаче бе приела възмутената фраза на Висшия маг някак по-буквално.
Жар, беше си помислила. Да, огън в пръстта, зной, събран в шепата й.
И се бе втренчила във Висшия маг, изумена от мигновеното му проникновение, убедена — в онзи миг — в гениалността му. Нямаше място за нея до него. Умът й в най-добрия случай пълзеше бавно, особено рано сутрин, преди да е запалила първото си пушило. Бързината на мисълта (точно това, беше решила тя, бе причината за името му) сама по себе си бе нещо магично, деликатна магия, на която тя можеше да гледа само със суеверно благоговение.
Такова високо мнение може да се съхрани само в света на загадката обаче, а загадката рядко надживява фамилиарността. Висшият маг официално бе помолил временно да я зачислят в кадъра му. Оттогава беше чула много ругатни от Бен Адефон Делат и бе стигнала до заключението, че бързината му не е толкова магична, колкото импулсивна.
О, беше невероятен, наистина. Също така имаше навика да си мърмори сам с всевъзможни различни гласове и да си играе с кукли на конци. А колкото до компанията му…