— Може да чакаме дълго — рече Тар. — Имаме седмици и седмици пътуване още, през предимно враждебна територия. Да, движим се ужасно бързо, но щом приключим с териториите на тези равнинни племена, ще сме в Пустинните земи. Никой даже не знае докъде стигат, нито какво има след тях — всеки ти казва различно. — Сви рамене. — Най-опасният враг за една армия е скуката, а напоследък ни мъчи точно тя.
— Коураб още ли не се е върнал? — Смайлс поклати глава. — Излезе на обиколка с тежките. Може да са се изгубили.
— Ще се намерят — отвърна Кътъл и се надигна. — Ще ида пак да си видя сержанта.
Смайлс погледа след него, докато се скри в тъмното, после въздъхна.
— Не съм се била с ножове от месеци… Престоят в Ледерас ни размекна, а на баржите беше още по-зле. — Протегна крака по-близо до огъня. — Нямам нищо против марша, след като пришките вече ми минаха. Поне сме отделения отново.
— Трябва ни някоя нова шашма — рече Тар. — Да виждате скорпиони наоколо?
— Колкото щеш — отвърна Смайлс. — Но само два вида. От малките, гадните, и големите, черните. Обаче ако го опитаме пак, хората ще станат подозрителни — дори да измислим добра измама. — Помисли малко и поклати глава. — Не става, Тар. Няма го настроението.
Той примижа към нея.
— Права си. Сякаш сме го подминали това и няма да се върне вече. Изумително е, че изпитвам тази носталгия по Седемте града и онзи тъп безполезен поход. Здравата ни понасиниха, да, но това, което се опитвахме да направим, имаше смисъл. Там е разликата. Имаше смисъл.
— Дъх на Гуглата, Тар…
— Какво?
— Кътъл е прав. Нищо няма смисъл. Никога не е имало и няма да има. Виж ни само. Ходим насам-натам и избиваме разни хора, и те правят същото с нас, ако могат. Виж Ледер. Да, сега си има приличен крал и хората могат да си поемат дъх и да си гледат живота — но какво има в тоя живот? Трепеш се за още една кесия жалки монети, за следващото ядене. И се молиш на проклетите богове за следващия улов и кротко море. Няма смисъл, Тар, това е истината. Никакъв.
— Онова рибарско село, от което си дошла, е било адски задръстена дупка, а?
— Няма значение.
— Ти повдигна въпроса, войник. Ти.
— Не беше по-различно, отколкото навсякъде другаде, това искам да кажа. Бас слагам, че и ти не си съжалявал да се махнеш оттам, откъдето си дошъл. Ако е било всичко, което си искал, нямаше да си тук, нали?
— Някои хора вървят през живота, без да търсят, Смайлс. Аз не търся, защото не очаквам да намеря нищо. Искаш смисъл? Съчини си го. Искаш истина? Измисли я. Не че има значение. Слънце изгрява, слънце залязва. Виждаме едно, може да не видим другото, но на слънцето му е все едно, нали?
— Точно — отвърна тя. — Значи сме на едно мнение.
— Не съвсем. Аз не казвам, че не си струва. Обратното казвам. Правиш светове, светове вътре в главата ти и светове отвън, но само тия вътре си струват. Там намираш мир, приемане. Смисъл. А ти ми говориш, че всичко е безполезно. При това започваш със себе си. Това е лош подход, Смайлс. По-лош, отколкото на Кътъл.
— Накъде вървим тогава?
— Съдбата има лице и отиваме да го срещнем очи в очи. Останалото не ме интересува.
— Значи следваш адюнктата. Като куче по петите на господаря.
— Защо не? За мен е все едно.
— Не те разбирам.
— Нищо няма за разбиране. Аз съм войник, също като теб. Какво повече искаш?
— Искам проклета война!
— Тя иде.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото сме армия в поход. Ако на адюнктата не й трябваше армия, щеше да я разпусне още в Ледер.
— Може би. А може би не.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че може би просто е себична.
Огънят догаряше. Мълчание загърна двамата войници, които нямаха повече какво да си кажат. Поне за тази нощ.
Сержантът лежеше на пода до празна бутилка ром. Вонеше на повръщано, а сладникавата миризма на рома беше още по-гадна.
— Проклятие, Фид, това няма да помогне на стомаха ти.
— Нямам стомах вече — отвърна замаяно Фидлър. — Избълвах го преди камбана.
— Утре заран черепът ти ще се пръсне.
— Чак тогава? Махай се, Кътъл.
Сапьорът седна на походната постеля.
— Добре де, какво толкова е станало?
— Всичко се промени, Кътъл. Всичко се прецака.
— Мислиш, че ми казваш нещо ново ли? Този бърз марш не е току-така, не сме вчерашни. Адюнктата има нюх — и може да надушва нещата по-добре от теб, така мисля. А тебе те измъчва нещо, тормози те. — Почеса брадясалата си буза. — С теб съм, Фид, знаеш го. Пазя ти гърба, винаги.
— Мене ме остави, Кътъл. Младите, техните гърбове трябва да пазиш, не моя.
— Много мъртви лица виждаш, а?
— Не съм ясновидец.
— Ей, един път и ти да си мълчиш. Отделението е важното, непрекъснато им го повтаряш. Войникът до тебе, оня, дето му дишаш вонята на пот всеки проклет ден. Ние сме семейство, така казваш. Сержант, изнервяш ни.