Фидлър бавно се надигна и се стисна за главата.
— Риболов.
— Какво?
— Има демон в дълбокото. С лукави очи… наблюдава стръвта, схващаш ли? Просто наблюдава. Бързия Бен си знае работата. Трябват ни, трябват ни всичките.
— Фид, ти си пиян.
— Мракът има острие. Остро, най-черният лед — студ, какъвто не можеш да си представиш. Не схващаш. И ние там, врещим и подскачаме, но най-големият вълк от всички се е върнал. Игрите свършиха, Кътъл.
— Ами адюнктата? Фидлър?
Сержантът го погледна със зачервените си подпухнали очи.
— Тя няма шанс. Богове на бездната, няма шанс.
— Това там ли е лагерът? Това трябва да е. — Коураб погледна спътниците си. Зяпнаха го три безизразни лица. — Твърде голямо е за кервансарай. Хайде.
Поведе ги надолу по тревистия склон и замаха с ръка срещу рояка мушици, вдигнал се да ги погълне.
— Изобщо не трябваше да вървим след оня заек — тука е много лошо да се изгубиш, нали ви казах? Теренът е твърде нагънат. Цели армии можеш да скриеш в тия долини.
— Може точно това да са направили — рече Солтлик. — Ей, Коураб, не си ли го помисли това? Въртят ни номер.
— Цялата армия? Ловците на кости? Тъпо.
— Голям заек беше — подхвърли Дроуфърст.
— Никакъв заек не беше — настоя Солтлик. — Вълк беше. На зайците не им светят очите, муцуните им не са целите в кръв и не ръмжат.
— И искаше да те ухапе — изтъкна Дроуфърст.
— Мина точно покрай мен — кой няма да му скочи, като е толкова близо? Вярно, че беше тъмно, обаче аз съм скачал на много зайци и едно ще ви кажа: това не беше заек.
— Животните тук са различни — каза Дроуфърст. — Чуваме ги да вият, обаче може да са зайци, откъде да знаем? Видяхте ли ония гущерски кожи, дето ги продават д’рас? А бе тия гущери са по-големи и от гущерите, дето ги видяхме от баржата. Могат и кон да изядат.
— Те точно така ги хващат на юг, така каза търговецът. Набодат коня на голяма кука и го хвърлят в реката…
— Няма да стане, трябва да вържат куката с въже.
— Това не го каза, но то си се подразбира.
Приближиха се към морето лагерни огньове — е, не чак море, отстъпи Коураб. По-скоро голямо езеро. Но ужасно голямо езеро. Погледна Флашуит, която не беше казала много, но пък тя рядко говореше. Само му се усмихна и не беше ли мила усмивката й? Беше.
— Ако сложим заек на куката, можем да хванем вълци — каза Солтлик.
— А ако сложим кон, ще хванем още по-голям вълк, бас държа.
— И освен това коне имаме. Това е идея, Дроуфърст, определено. Ей, Коураб, ще скочим на следващия голям гущер, който видим. За кожата му. Влизаш ли в играта?
— Не.
Далечен вой се разнесе скръбно в нощта.
— Чухте ли? — попита Солтлик. — Още зайци! Отваряй си очите, Дроуфърст. Ти също, Флашуит.
— А бе виеше по-скоро като кон на кука — измърмори Дроуфърст.
— Престанете, всички! — викна Коураб. — Стига вече. Аз съм тежкият на Фид, нали? С нищо не ви отстъпвам, нали? — Посочи Флашуит. — Да не си и помислила да намигаш. Половината ми живот мина в правене на грешки за разни хора и съм се заклел никога да не ги повтарям. Тъй че си кротувам, но внимавам, нали? И аз съм тежък. Тъй че стига.
— Просто си правехме майтап, Коураб — каза Солтлик. — Да минава времето.
— Не вярвам аз на майтапите. Хайде, свърши ни обиколката.
След двайсетина крачки часовият в сумрака пред тях изджавка нещо — на ледерийски.
— Дъх на Гуглата — изсъска Коураб. — Намерили сме другата армия.
— Никой не може да се скрие от Ловците на кости — подхвърли Дроуфърст.
Корик стоеше в тъмното, на сто крачки от най-близкия пост. Имаше спомен, който може да беше истински, а може и да беше измислен — не можеше да е сигурен. Десетина младоци, изкарани да копаят нужници за някакъв гарнизонен отряд, изкаран на маневри. Сети и полукръвни сети, още толкова млади, че нямаше разлика между двете, нито повод за презрение, завист и така нататък.
Той беше от дребосъците, тъй че приятелите му го пратиха при един грамаден камък да се напъва, да се поти и да се провали. И той се бъхти цяла сутрин да я откърти проклетата му канара, а другите го поглеждаха от време на време, подхвърляха шеги и се смееха.
Провалът не е приятен. Жили. Изгаря като киселина. В онзи ден младият Корик бе решил никога повече да не приема провала. Накрая беше отместил камъка — вече се смрачаваше, другите момчета отдавна си бяха отишли, отряд ездачи, чието упражнение в самостоятелна тактика беше приключило, се връщаше сред облак, надвиснал над пътя като насмешлив божи дъх от златен прах.