Онзи камък наистина си тежеше на мястото. Защото беше крил съкровище. По здрач Корик бе коленичил над огромно имане. Повечето монети бяха от сребро, и няколко златни също, и нито една не му бе позната от жалкия му жизнен опит. Беше съкровище на духовете, направо от легендите на сетите. „Под всеки камък, момче…“ Да, курвите, които го бяха отгледали, имаха много приказки. Можеше целият този спомен да е просто една от онези приказки. Жалка история, но…
Беше намерил съкровище, това бе смисълът й. Нещо ценно, чудесно, рядко.
И какво бе направил със съкровището на духовете?
„Пропилях го. До последната шибана монета. Няма го. Нищо не остана от него, за да го покажа?“
„Курвите са топли на допир, но крият душите си в студени крепости. Точно когато се отдадеш на този свят, разбираш, че си истински изгубен, че си… сам.“
„Всичко е студено на допир напоследък. Всичко. А сега си прекарвам остатъка от годините да обвинявам всяка проклета монета.“
„Но никой не се лъже. Освен мен. Винаги аз. Вечно аз.“
Копнееше да извади меча си и да се гмурне в безумния вихър на някоя битка. Тогава можеше да посича всяко лице на всяка монета, да вие, че не е все едно, че животът не е празен, макар и да е пълен с боклук. Можеше да крещи и проклина, и да не вижда нито един приятел — само врагове. Да оправдава всяко посичане, всяко проливане на кръв. Най-малкото, заклеваше се, щеше да е последният устоял.
Смайлс казваше, че треската го е повредила. Може би. А може би щеше да го направи тепърва. Но едно нещо бе направила със сигурност: беше му показала истината за самотата. И тази истина беше жигосана в душата му. Слушаше как Фидлър говори ли говори за това тъй наречено семейство от приятели и не вярваше нито дума. Измени дебнеха бъдещето — усещаше го в костите си. Идваше време, когато всичко щеше да се разкрие ясно, и тогава той можеше да застане пред всички и да изрече високо неверието си. „Всеки един от нас е сам. Винаги сме били сами. Писна ми от всичките ви лъжи. Хайде, спасявайте се сами. Както смятам да направя и аз.“
Не го интересуваше никакъв последен отпор. Адюнктата искаше вяра, преданост. Искаше честност, колкото и да е брутална. Искаше твърде много. А не даваше нищо в замяна.
Корик стоеше насред пустата земя в пустата нощ и мислеше за дезертьорство.
„Всичко, което ми дадоха, беше лъжа, измама, измяна. Съкровището на духовете, да. Онези монети. Някой ги е сложил там, за да ме подмами, да ме хване. Отровиха ме — не е моя вината, как би могла да е моя?“
„Вижте го под онази канара! Внимавай, Корик, може да те смаже!“
„Твърде късно. Онези шибани монети ме смазаха. Не можеш просто ей така да напълниш шепите на едно момче с такава тежест. Просто не можеш.“
Беше спомен. Може би истински, може би не.
Курвите — те просто намигаха.
По спящата Сканароу пропълзяха сенки — някой мина покрай палатката с фенер. Процедилата се през платното светлина беше студена и придаде на гъвкавото тяло на Сканароу мъртвешки цвят. Смразен от гледката, Рутан Гъд извърна очи. Надигна се бавно, за да не я събуди.
Потта отпреди малко съхнеше по кожата му.
Нямаше смисъл да премисля причината за състоянието си — Гуглата знаеше, не беше от правенето на любов. Колкото и приятна да беше — с внезапната си усмивка, която можеше да разтопи планини от лед, — Сканароу го нямаше у себе си онова, което да накара сърцето му да затупти като преди толкова време. Можеше да донесе наслада, можеше да го отвлече от мислите му, от спомените му за един мрачен и изпълнен с премеждия живот; можеше, с ярки, стъписващи проблясъци светлина да му върне живота.
Но тази нощ мракът бе отворил цветето си с мирис, който можеше да смрази и душата на бог. „Още ли си жив, Греймейн? Усети ли го? Дори да си мъртъв и изгнил, стари приятелю, пак щеше да го усетиш.“
„Драконъс.“
„Мамка му!“
Зачеса брадата си с пръсти.
„Светът се разтърси. Падащите огнени кълба, ужасната светлина, изпълваща небето. Юмруци, блъскащи по света.“
„Жалко, че не го видях.“
Но помнеше предсмъртния вик на Азата. Помнеше чворестите дървета, погълнати в стълбове от огън, жестокия зной на пръстта, през която бе изпълзял. Помнеше как се олюля, измъкнал се под безумно небе от зловещ дим, мълнии и порой от пепел. Помнеше първата си мисъл, яхнал дъха на ненадейната свобода.
„Джакуруку, променила си се.“
Човек намира вярност при най-странни обстоятелства. Разкаяние и благодарност, сплетени ръце, миг на страстно ликуване, припознат с преклонение. Погледът му пробяга към Сканароу. Сенките и бледата светлина си бяха отишли. Тя спеше, самата красота в безметежен покой. Толкова скъпа невинност. „Но не си мисли, че съм влюбен, жено. Не ми налагай миг на признание, истината на глупавите клетви, изречени преди цял живот.“