„Нека поиграем още малко играта на блажена забрава.“
— „Така е по-добре, Драконъс.“
— „Това е империята на Каллор, приятелю. Няма ли да премислиш?“
„Премисляне. Да, това е.“
— „Брегът изглежда съвсем гостоприемен. Ако си гледам моята работа…“
„Усмихна се на това.“
„И аз му отвърнах с усмивка.“
„Драконъс се върна на онзи континент — усетих стъпките му в своя уж вечен затвор. Върна се, за да види сам лудостта на Каллор.“
„Ти беше прав, Драконъс. Трябваше да си гледам моята работа. Най-после.“
„Можеш ли да ме чуеш сега? Драконъс? Слушаш ли ме?“
„Аз премислих. Най-сетне. И затова ти давам следния избор. Намери ме и един от двама ни ще умре.“
— Всичко е в сплъстиците в козината на кучето.
Балм зяпна.
— Какво?
Уидършинс се намръщи.
— Искаш ли го това прорицание, или не?
— Вече не съм сигурен.
Магът се вторачи в проскубаното същество, което държеше за врата, изръмжа и го запокити във въздуха.
Детсмел, Балм и Троутслитър видяха как животинчето се изви ловко и в последния възможен миг успя да се пльосне на земята на четирите си широко разперени лапи, след което махна с рунтавата си опашка и драсна в нощта.
— Точно като някоя проклета котка — изсумтя Троутслитър.
— Даже не беше и куче — подхвърли Детсмел.
Уидършинс махна пренебрежително с ръка.
— Куче, лисица, каква разлика? Сега ще трябва да намеря нещо друго.
— Овча кожа става ли? — попита Балм.
— Овчите кожи живи ли са? Не. Няма да стане. Трябва да диша.
— Щото дишането разпухва сплъстиците — каза Балм. — Схващам.
Уидършинс се обърна безпомощно към Детсмел, но той само сви рамене.
— Все едно, цялата тази работа е губене на време. Всеки прорицател и гадател в целия проклет свят е с размътен мозък в момента. — Опипа плахо врата си. — Заклевам се, че усетих удара на оня меч. Какво си мислеше Гуглата? Това е безумно!
— Зарежи го Гуглата — изръмжа Уидършинс. — Не той ме накара да подмокря гащите.
Балм го зяпна ококорен.
— Сериозно? Богове на бездната…
Троутслитър изведнъж избухна в звънък смях. После се присви.
— Извинявай. Просто… е, все едно.
Уидършинс се изплю на земята.
— Никак не е смешно, Троутслитър. Не го схващаш. Онова… онова нещо. Не се показа на другия край на света. Показа се тук.
Балм се опули и се огледа.
— Къде? Дайте ми бронята… кой… какво…
— Спокойно, сержант — каза Детсмел. — Нямаше предвид „тук“ в смисъл точно ей тук. Искаше да каже, като… Уид, какво точно имаше предвид?
— Пак ли шегички? По-лош си и от Троутслитър. Не знам защо изобщо говоря с вас.
— Искахме прорицание — подсказа Троутслитър.
— Отказах се. Беше глупава идея. Мислите, че Фид си играе с Колодата в момента ли? Изключено. Забравете, аз си лягам. Не че ще мога да заспя. Всъщност…
Балм пристъпи към него и го цапардоса с юмрук. Уидършинс се свлече на земята.
— Сержант! Защо го направи това? — попита Троутслитър.
Балм потърка кокалчетата на пръстите си и се намръщи.
— Каза, че нямало да заспи. Е, вече спи. Вие двамата, замъкнете го до палатката му. Време е някой да поеме командата и точно това правя. Щом го натикате вътре, ще намерим Иброн. Ще го получим проклетото прорицание тая нощ, та ако ще да ни убие.
— Трябват ми още ефрейтори — заяви Хелиан на нощното небе. Беше седяла до огъня, забила поглед в пламъците. Но сега лежеше на гръб под кръжащите звезди. Светът можеше да се промени за миг. Кой ги решаваше тия неща? — Балгърд, вече си ефрейтор. И ти, Бейби.
— Мейби.
— Мейби, Бейби — все тая.
— И Балгрид.
— Нали това казах. Щом свърши земетресението, се заемаме с това. Кого пропускам? Колко сте в отделението ми? Четирима сте, нали? Оня последния, и той ефрейтор. Искам четирима ефрейтори, да ми поемат заповедите.
— Какви заповеди?
— Дето ги издавам. Първо, всички сте ми охрана. Писна ми от Скълдет — дръжте го далече от мен.
— Той е убеден, че си кралска особа, сержант.
— И съм, тъй че трябва да правите каквото кажа. Къде ми е първоначалният ефрейтор? Тъчи Брет? Тук ли си?
— Да, сержант.
— Тук, сержант.
— Не мога да я гледам тая бъркотия повече. Занесете ме до палатката ми — не, не ме вдигайте, идиоти. Хванете ме за краката и ме влачете. Бавно и внимателно… О, кой ги сложи тия камъни под мен? Веднага ги разкарайте! Богове, къде ми е палатката? В Ледерас?
— Търсим я, сержант… Ти вдигна ли си я?
— Аз?! Ти си ми ефрейторът, това ти е работата.
— Кротко, сержант. Просто се отпусни тука — ей сегичка я вдигаме.