— Така си и мислех. Неизпълнение на служебните задължения. Разжалвам те. Понижавам те в… ъъ, подефрейтор. Какво е това бухане?
— Набиваме коловете, сержант. Ей сега.
— Ей! Виж ония неща там, зелените! В небето! Кой ги сложи там — разкарай ги!
— Де да можех, сержант.
— Вече си подпод’фрейтор — за неподчинение на заповеди. Изповеди. Проп… пов… Чакай. — Завъртя се на хълбок и й призля, но мързеливо някак. — Заповеди. Ха. Ей, къде ме мъкнете сега? Не бях свършила там. Нещо в небето — видях го — сряза точно през ония зелените. Видях го, фрейтори, слушш ли? Големи криле — видях… о, все едно. Някой е загазил, но не съм аз. И я проверете тая палатка — никакви паяци вътре… тъпи звезди, откъде се навряха тук?
Геслер приближи фенера.
— Виждаш ли го това? Някой от плъховете на Ботъл го е направил, бас слагам. Издъвкал е проклетия от Гуглата ремък. Ще го спипам и ще му извия главичката.
— На плъха или на Ботъл? — попита Сторми.
— Или на плъха, или неговата. Или и на двамата. Знаех си, че виси странно от едното рамо…
— Да де. Нелепо изглежда. Усукан. Като на някой зелен новобранец.
Геслер го погледна ядосано.
— И целия ден нищо не каза — голям приятел си, няма що. Ако имах сопол под носа, пак ли щеше да си мълчиш?
— Естествено — отвърна Сторми. — Стига да се сдържа да не се разсмея.
— Другия път като видя трева да ти виси от задника, нищо няма да кажа.
— Струва си да проверява човек — научих го от опит. Да ида ли да потърся Флашуит? Много се забави.
— Прати Мейфлай и Шортноус.
— Не говориш сериозно.
— Ъ? М-да. Добре, върви.
— Сигурен ли си, че не ти трябва помощ тук?
— Не, достатъчно направи вече.
— Точно така. Скапан съм, Гес. Много съм стар вече да вървя, както вървим сега. Ако продължи така още дълго, ще остана без крака и ще залазя на четири крака.
— Тъкмо ще отговаря на интелектуалния ти ръст. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Сторми? Като моя. Всички сме изнервени.
— Гес, току-що видяхме стотина отдельонни магове да излизат от строя, подбелили очи, ритат и се задушават — изсумтя огромният фалариец. — А страшният ни Висш маг залита като пиян и само дето не си пръсна тиквата в ръба на оня фургон. Фид пък изповръща поне пет яденета.
— Всичко това няма нищо общо с приказките ти, че някой ни шпионира, Сторми.
— Просто ти казвам какво чувствам. Като сърбеж между плешките, знаеш как е. И стана само по-лошо след онова, дето стана… да де, дето стана.
— Фид каза, че просто си въобразяваш…
— Не каза. Нищо не каза — не искаше дори да ме погледне в очите. Ти беше там, видя.
— Е, може да не каза нищо, но нямаше и нужда.
— Спохождат ме странни сънища, Гес.
— И какво?
— Нещо пада от небето. Поглеждам нагоре и съм точно под него, и няма къде да избягам. Не мога да избягам достатъчно далече, нито достатъчно бързо, нищо не мога да направя, освен да гледам как пада отгоре ми. — Наведе се бързо, тупна с ръка по земята и Геслер подскочи. — Ето така. Ще си помислиш, че тогава се събуждам. Но не. Просто лежа, смазан, и усещам цялата оная тежест. Не мога да задвижа и един мускул, не мога да вдишам…
Геслер хвърли настрана ризницата и ремъците.
— Ставай, Сторми. Идваш с мен.
— Къде?
— Тръгвай, ефрейтор. Заповед.
Поведе го през лагера, между огнищата със свитите около тях мърморещи войници. Минаха през походния лазарет, където уморените лечители церяха изприщени ходила, разтегнати глезени и какво ли още не, след това покрай първите коневръзи. Малко встрани имаше три тежко натоварени фургона, голяма карета и петнайсетина палатки.
Щом се приближиха, Геслер подвикна:
— Хедж?
От единия край на каретата в тъмното се измъкна фигура.
— Геслер? Дезертирате от Ловците на кости? Идвате да се включите в Подпалвачите на мостове? Умни момчета — легендата е точно тук и никъде другаде. Поизпотих войничетата, но и твоята тренировка няма да им дойде зле, факт.
— Зарежи тия глупости — каза Геслер. — Къде са ти двете красавици?
— Ау, Геслер, скапани са, честно…
— Събуди ги. И двете. Сторми тука има нужда.
— Имате нужда, искаш да кажеш…
— Не, и двете са за него. Като дойда да си прибера ефрейтора, искам маркучът му да е така източен, че да му се плете около глезените. Искам да видя блажен блясък в сините му очички и къдрави черни косми в брадата му. Кажи на миличките, че плащам тройно.
— Добре. Ти обаче обмисли каквото ти казах. За дезертирането имам предвид.
— Това е престъпление, Хедж.
— Неофициално прехвърляне тогава.
— Кенеб никога няма да разреши.
— Добре, тогава просто повърви с отделенията ми седмица примерно, покрай тях, нали разбираш? Да даваш по някой съвет и такова…