— Обикалям лагера, преди да си легна, Атри-Цеда. Придружете ме, ако обичате.
— За мен е чест, принце.
Той излезе от командната шатра и тя го последва. Тръгнаха към най-близката редица легионерски палатки.
— Тази титла малко ме притеснява, Атри-Цеда — заговори той. — „Командир“ или „сър“ е по-добре. Всъщност, когато сме само двамата, може и просто Брис.
Тя се зачуди дали е доловил приглушеното й ахване, дали е забелязал как омекнаха коленете й.
— При условие, че ми позволите да ви наричам Араникт — добави той.
— Разбира се, сър. — Тя се поколеба, усети, че я изчаква, и каза: — Разбира се, Брис.
Последва леко замайване, сякаш беше гаврътнала чаша бренди. Умът й за миг закръжи диво и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
Беше нелепо. Смущаващо. Дразнещо. Засърбя я да си запали пушило, но това сигурно щеше да наруши протокола.
— Спокойно, Араникт.
— Сър?
— Отпусни се. Моля те. Започваш да ме притесняваш. Не хапя.
„Пробвай с подходящото зърно. О, богове, млъкни, жено!“
— Извинете.
— Надявах се, че престоят ви с малазанския Висш маг може да ви е успокоил донякъде.
— О, успокои ме, сър. В смисъл, по-добре съм.
— Никакви припадъци повече?
— Не. Е, веднъж само.
— Какво се случи?
— В края на деня направих грешката да остана в палатката му, докато си смъкваше ботушите.
— Аха. — Погледна я стреснато и лицето му се озари от внезапна усмивка. — Напомни ми да те отпратя навън, преди да направя същото.
— О, сър, сигурна съм, че вие не… ъъ, тоест, не е същото…
Но той се смееше. Войниците около огньовете се обръщаха и ги гледаха. Някои се подхилваха и се споглеждаха. Лицето й пламна като жарава.
— Араникт, уверявам те, след толкова дни бърз марш от дебаркирането насам чорапите ми могат да зашеметят и кон. Всички сме еднакви в тези неща.
— Защото предпочиташ да вървиш с войниците си, Брис. След като би могъл да яздиш или дори да седиш в някой от впряговете, и никой няма да помисли нещо лошо за тебе…
— Грешиш, Араникт. О, външно може и да не се променят, ще отдават чест както винаги и така нататък. Със сигурност ще изпълняват всяка заповед, която издавам, да. Но някъде дълбоко във всеки от тях има едно зрънце, един камък на вярност — стане ли въпрос за повечето от тези, които издават заповеди, този камък остава гладък и нищо не полепва, всичко се отмива. Така ще стане и с мен, ако избера друг път вместо този, по който съм тръгнал. Но виждаш ли, може да дойде време, когато ще се наложи да поискам от войниците си нещо… невъзможно. Ако камъкът все още е гладък — ако името ми не е издълбано на него, — вероятно ще ги загубя.
— Те никога не биха се разбунтували…
— Не формално. Но ако поискам невъзможното, ще очаквам да успеят да го постигнат. Невъзможното и изпращането им на смърт не е едно и също. Това никога не бих направил. Но ако искам от тях нещо повече, отколкото който и да е командир има изобщо право да иска от войниците си, трябва да съм с тях и да ме виждат, че съм с тях.
— Тази нощ — продължи той — ти отново трябва да станеш моята Атри-Цеда за известно време, а аз твоят командир. Когато говорим с войниците ни. Когато ги питаме как са се справили днес. Когато се стараем да отвърнем на въпросите и на грижите им по най-добрия начин. — Замълча, стъпките му се забавиха. — Особено тази нощ. Объркани са от бедата, поразила малазанските магове.
— Да, командире. Разбирам. Всъщност Висш маг Делат се чудеше… ъъ, по-скоро ме попита. За вас. Каза, че може би ще изглеждате… вече различно… сър.
— А ти какво ще му кажеш, като се срещнете отново?
— Не съм сигурна, сър. Може би…
— Той е умен мъж — каза Бедикт. — Тази вечер, Араникт, се почувствах все едно… все едно съм се събудил извън някакво тъмно и студено място. Място, за което си бях мислил, че е истинският свят, честният свят — студът, бях си мислил, беше просто нещо, което никога дотогава не бях забелязвал — преди смъртта ми и възкресението имам предвид. Но сега разбирам, че онзи студ и мрак са били вътре в мен, били са допирът на самата смърт до душата ми.
Тя го загледа с обожание, с блеснали очи.
— И махнаха ли се вече, сър?
Усмивката, с която й отвърна, бе точно отговорът, от който се нуждаеше.
— Е, Атри-Цеда, сега да поговорим с войниците ни.
— Да издълбаем камъка, сър.
— Точно така.
„Няма нужда да се тревожиш за моя. Аз съм твоя. Моят камък целият е стопен, променен — Блудния да ме пази, лицето ти е добил вече. О, колкото до хапането…“
Брис крадешком погледна своята Атри-Цеда и това, което видя в изражението й — набързо забулено, но не достатъчно бързо, — почти отне дъха му.