Страстно желание, полуусмивка на устните й, каприз, пленен в отразените в очите й пламъци. За миг изгуби дар слово и можеше само да се усмихва на войниците, докато те отдаваха чест и му благодаряха, че е дошъл да ги види.
„Араникт. Наистина съм бил полумъртъв отвътре, за да пропусна това, което вече е явно. Въпросът сега е какво да правя с него? Какво да правя с тебе?“
„Погледът ти… в него има мрак, но не студен, какъвто таях в себе си, а горещ като жар. Чудно ли е, че толкова често те виждам застанала сред вихрушки дим?“
„Атри-Цеда, какво да правя?“
Но знаеше, че няма да получи отговор на този въпрос, преди да е разбрал собствените си чувства. Всичко изглеждаше толкова ново, толкова странно и непознато. Изведнъж — той усети промяната като рязко пропадане — тя се оказа стоящата уверено, сигурна в света на вътрешните си видения — каквито и да бяха те, — докато той стоеше неловко до нея, смутен и замаян.
„Нелепо. Остави това за по-късно, Брис.“
Войнишката работа започваше да става по-лека, реши Сънрайз. Много ходене, и бързо ходене при това, но табаните му вече бяха загрубели, беше си оправил дишането и дори носенето на бронята, щита и оръжията вече не му тежеше толкова. Дори бяха намерили малко време за упражнения с меч. „Навеждаш се и мушкаш, навеждаш се и мушкаш — дръж щита изправен, войник! Поддържай строя — никой не пробива Подпалвачите на мостове. Стоиш, поемаш удара и правиш крачка напред. Стоиш, поемаш, крачка напред — все едно сечете гора, войници, дърво след дърво. Навеждаш се, мушкаш!“
Нямаше как да не е и предизвикателство донякъде, разбира се — да не отстъпваш на легендарните Подпалвачи на мостове. Но пък си имаха истински, от когото да гледат, строг и неумолим, и това ги караше да се стараят все повече. Нормите, които налагаше Хедж, бяха най-високите, да.
Подпалвачите на мостове сами бяха спечелили кампанията „Черното псе“. Хвърлили бяха в бяг Пурпурната гвардия, войските на Мот и дженабарските легиони. Разбили бяха предните порти на десетина града от Натилог до Еднооката котка. А преди това бяха превзели целия континент Седемте града. Не беше и чувал по-рано за тези места, но имената му харесваха. Седемте града звучеше просто и ясно. Там има седем града? Наричаш континента Седемте града. Праволинейно мислене, това е. А пък дженабакъзката кампания… имената звучаха странно и екзотично. Градове с имена като Пейл и Грейдог, Тюлипс и Бълдж. Водни кончета, толкова големи, че да може да се яздят — яхваш ги, те бръмчат из облаците и ти гледаш всичко отвисоко! Виждаш колко красиво е всичко, а после пускаш бомби отгоре му.
Подпалвачите на мостове бяха правили всичко това и, което е по-важно, все още не бяха свършили. Нови приключения предстояха. Славни победи и героична отбрана, чудовища в небето и наводнени пустини, и призраци с остри мечове, и воини от прах. Моранти и баргасти, и Тайст Андий, тирани Джагът и всичко останало.
Сънрайз нямаше търпение, гореше от желание час по-скоро да се домогне до легендарното. Точно за това беше предназначен, към това беше водил целият му живот, все едно той просто беше чакал да дойдат тези чуждестранни войници. Да го пометат и понесат със себе си, и ето, че сега той беше един от тях. И знаеше, че другите изпитват същото. „Ние вече сме Подпалвачите на мостове. Ще гледат към нас, когато нещата станат отчайващи, твърде отчайващи, за да могат другите да се справят. Ще крачим напред, стегнали щитовете, със студени лица и със сърца от желязо. Ще докажем, че сме достойни за легендата.“
„Почакайте и ще видите. Просто почакайте и ще видите.“
Две жени стояха далече от лагерните огньове и чакаха трета.
Нищо сигурно нямаше в това. Всъщност, напомни си Синтър, почти гарантираше неприятност. Нямаше кой знае какво сестринство сред далхонийците. Едва ли имаше и кой знае какво братство впрочем. Племената бяха в миналото, а с тях и кръвните връзки, вражди и всичко останало. Така трябваше и да бъде и в общи линии те се придържаха към това, тъй като иначе ротата щеше да се разкъса. Отделението е новото родство, ротата е племето, армията е народът, кралството — проклетата империя.
Какво си ти, войник?
Морска пехота, Четвърто отделение, Трета рота, Ловците на кости, сър.
Не далхонийка?
Не, сър.
Малазанка?
Не, сър. Ловците на кости, сър.
Е, да можеше само да повярва във всичко това — там, в онази корава бучка в центъра на съществото си. Да го приеме безрезервно и да го укрепи с най-подходящото поведение. Усърдие, дисциплина, вярност. Не мигвай на нито една проклета отдадена заповед, колкото и да е глупава или безсмислена. Племето живееше, за да се опази живо, а да се опази живо означаваше да се грижи всичко да е в ред и да действа така, както трябва. Изглеждаше й логично. И беше достатъчно ценно, за да повярва в него, особено след като наоколо нямаше нищо друго, което да изглежда по-добро.