„Но тя ме последва, нали? Последва ме, както и Бадан Грук. Не е мой изборът, изобщо не нося вина. Не нося отговорност за тях — все пак са пораснали отдавна, нали?“
„Тъй че ако дезертирам сега, преди да тръгнем нанякъде, където няма да мога, това си е моя работа, нали?“
Но сега Синтър я беше измъкнала от уютния огън и ето, че стояха тук и чакаха оная от войниците на Ърб, и за какво беше всичко това, между другото?
„Бягство. Това ли е, най-сетне? Надявам се, сестро. Надявам се най-после да си се вразумила. Този път съм с теб.“
„Но защо точно тази жена, която почти не познаваме? Защо не Бадан Грук?“
„Трябва да се измъкнем, и то веднага. Трябва да се махна. И не ми трябва никой да ми помага. Ще се измъкна с някой търговец д’рас. Лесна работа, нищо не е. Две би могло, даже три. Но четири? Това вече е доста. Логистика е, сестро, ясна и точна. От тази, която толкова обичаш. Праволинейна. Станем ли много, ще ни хванат. А ще искаш и Бадан. А четирима сме твърде много.“
Чакаше обаче. Искаше да види какво е замислила Синтър с тази среща. Можеше да я обработи по-късно, но нищо директно — директното никога не действаше. Синтър беше упорита. Най-големият инат на света. Не, трябваше да я изработи внимателно, тъй че решението, когато най-после тръгне в правилната посока, да изглежда все едно, че е дошло от самата Синтър.
Не беше лесно, но пък Кисуеър имаше цял живот практика. Знаеше, че ще може да го постигне.
Синтър изсумтя тихо и тя се обърна и видя приближаващата се откъм лагера жена. Полюшващи се бедра и всичко, което харесват мъжете. Далхонийка със сигурност, всъщност точно затова я беше поканила Синтър. Но откога три далхонийки се съгласяваха за каквото и да било?
„Лудост. Синтър, това няма да стане. Знаеш историите. Ние жените започваме повечето войни. Впримчваме неподходящи мъже, използваме ги, унизяваме ги. Хвърляме ги едни срещу други. Шепнем им за кръвни отмъщения под кожите нощем. Подхвърлена лукава дума тук, поглед там. Дълго време сме властвали ние, жените на Дал Хон, и само неприятности сме предизвиквали.“
Мейсан Джилани беше от степно племе. Беше висока, от което закръглената й фигура бе още по-смущаваща. Имаше вид на жена, която е твърде много за който и да е мъж — и ако някой мъж изобщо се домогнеше до нея, щеше да прекара целия си живот убеден, че изобщо няма да може да я задържи. Беше чудовищно чувствена и ако бе останала в племето си, цялата северна половина на Дал Хон сега щеше да е в разгара на десетилетна гражданска война. „Всеки далхонийски бог и дух на калта е хвърлил по шепа в тази, нали? Има по малко от всички тях.“
„А аз си мислех, че съм опасна.“
— Синтър — промълви тя. — Изгубила си си ума.
Сестра й я чу.
— Тази е много вътре, Кис, много повече от всички, които познаваме.
— И какво от това?
Синтър не отвърна. Мейсан Джилани се беше приближила твърде много, за да говорят, та дори и шепнешком.
Леко дръпнатите й очи пробягаха между двете сестри, любопитни и насмешливи.
„Кучка. Вече я мразя.“
— Южнячки — каза тя. — Винаги съм харесвала южняците. Потта ви мирише на джунглата. И не сте такива длъгнести и тромави като нас северняците. Знаете ли, трябваше специално да ми поръчат бронята и облеклото — мерките ми ги няма никъде, освен може би сред Фенн, а това не върши работа, защото са измрели.
— Не си чак такова изключение — изсумтя Кисуеър.
После извърна очи, осъзнала колко жалко прозвуча това.
Но Джилани само се усмихна още по-широко.
— Единственият истински проблем с вас, южняците, е, че едва се справяте на конски гръб. Не бих разчитала, че ще яздите толкова здраво като мен, изобщо. Тъй че е добре, че сте в морската пехота. Виж, аз ставам и за едните, и за другите, и честно казано отдавна щях да се прехвърля към съгледвачите…
— Тогава защо не се прехвърли? — попита Кисуеър.
Севернячката сви рамене.
— Разузнаването е скучно. Освен това не държа винаги аз да нося лошата новина.
— Очакваш лоша новина?
— Винаги. — Зъбите й блеснаха.
Кисуеър извърна поглед. Приключила беше с този разговор. Синтър бе добре дошла да го продължи.
— Тъй — каза след малко Мейсан Джилани. — Сержант Синтър. Слуховете твърдят, че си роден талант. Кажи ми вярно ли е, или не, защото това е единствената причина, която ме доведе тук — шансът да си, искам да кажа. Ако не си, тази среща приключва.
— Чуй я само! — изсъска Кисуеър. — Императрицата заповядва!
Мейсан примигна.
— Ти още ли си тук? Мислех, че отиде да береш цветенца.
Кисуеър посегна за ножа си, но ръката на Синтър се стрелна и я стисна за китката. Кисуеър изсъска и се отпусна, но погледът й остана впит в Джилани.