— Много ти е смешно, а?
— Ти беше Кисуеър, нали? Ще ти го кажа само веднъж. Не знам какво толкова подразни катерицата в гащите ти, след като, доколкото знам, не направих нищо, за да те ядосам. Не ми остава друг избор, освен да допусна, че е някакъв странен фанатизъм — какво стана, загуби любовник от някоя гъвкава севернячка ли? Е, не съм аз. Тъй че защо не престанем да се ежим? Я, това дали ще помогне? — И извади далхонийски мях. — Не е родното диво грозде, уви…
— И не е оная оризова пикня от Ледер, надявам се?
— Не. Блуроуз. Андийска напитка първоначално, така поне твърдеше търговецът. — Сви рамене и й подаде меха. — Става за пиене.
Кисуеър го взе. Познаваше предложенията за примирие, когато се появяха, и знаеше, че Мейсан й предлага изход, без гордостта й да пострада особено, тъй че щеше да е глупаво да не го приеме. Измъкна запушалката, отпи глътка, преглътна и ахна:
— О, наистина става.
Най-после Синтър заговори.
— Е, прибрахте ли си ноктите вече? Добре. Мейсан, искаш да разбереш дали имам талант. Ами, не е като при далхонийските вещици. Но мисля, че имам нещо.
— Хубаво. И какво ти казва това „нещо“?
Синтър се поколеба, после взе меха и удари две яки глътки.
— Да, ти си севернячка, а ние не сме, но все пак всички сме далхонийки. Тъй че се разбираме помежду си и след като ще ти давам нещо, няма нужда да добавям, че очаквам нещо да ми се върне.
Мейсан Джилани се изсмя, но смехът не беше подигравателен. По-точно не съвсем.
— Току-що го направи.
— Била си войник по-дълго от нас — отвърна Синтър, — тъй че просто ти напомних за обичаите, които може би си забравила или поне не си ги съблюдавала от доста време.
— Добре, казвай.
— Имам сетива за неща, които предстои да се случат или навярно биха могли да се случат — ако не предприемем нещо, за да ги предотвратим.
— Значи си ясновидка.
Но Синтър поклати глава.
— Не е толкова ясно.
— Какво предстои да ни се случи, сержант?
— Предстои да ни изоставят.
Кисуеър я погледна с тревога, Мейсан Джилани също.
— Сестро, какво означава това? Да ни изоставят? Кой? Само нас ли имаш предвид? Или Ловците на кости?
— Да — отвърна Синтър. — Ловците на кости. Всички нас, адюнктата включително.
Мейсан Джилани се беше намръщила.
— За Изгорените сълзи ли говориш? За перишите? Или за ледерийския ескорт?
— Не съм сигурна. Може би всички.
— Значи, където свърши този поход — заговори бавно Мейсан, — ще се бием сами. Без никой да ни пази гърба, без никой на фланговете. Нещо такова ли?
— Така мисля.
Мейсан се почеса по врата. Кисуеър й предложи меха, но тя поклати глава.
— Синтър, не знам колко точно трябва да ми се смрази говното от това, след като никой няма и най-малката представа с кого предстои да се бием. Ами ако се окажат някакви задръстени диваци, свити зад бамбукова палисада и хвърлят камъни по нас? Едва ли ще ни трябва помощ да почукаме на такава врата, нали?
— Но ти знаеш, че не отиваме към нещо толкова лесно — каза Синтър.
Красивите очи на Мейсан се присвиха.
— Това значи искаш да получиш от мен в отплата? Мислиш, че съм си залепила ухото на палатката на адюнктата?
— Знам, че знаеш повече от нас.
— И ако знам? Каква е разликата за теб?
Кисуеър видя как ръцете на сестра й се свиха в юмруци и затаи дъх.
— Трябва ми причина, Мейсан Джилани. Трябва да знам, че всичко си струва.
— И смяташ, че малкото, което знам, може да ти даде това? Сигурно си отчаяна…
— Да! Отчаяна съм!
— Защо?
Синтър затвори уста, челюстите й се стегнаха.
Мейсан Джилани се озърна към Кисуеър, сякаш я питаше: „Какъв й е проблемът? Какво е толкова трудно за казване?“
Но Кисуеър нямаше отговори. Е, задоволителни поне.
— Сестра ми — заговори тя — е много лоялна личност. Но цени лоялността си изключително високо. Искам да кажа, че…
— Искаш да кажеш — прекъсна я Мейсан Джилани, — че това или този, на когото я дава, трябва да я заслужава. Да. Мисля, че започвам да разбирам. Само че, Кисуеър, ти би трябвало да огледаш собствените си чувства по въпроса.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че го каза доста горчиво. Сякаш лоялността е проклятие и ти не искаш да имаш нищо общо с това. Бих се обзаложила, че сестра ти те е домъкнала тук, за да убеди теб в нещо толкова, колкото и мен. Права ли съм, Синтър?
— Това си е между нас двете — отвърна Синтър.
Кисуеър я изгледа ядосано.
— Добре — рече Мейсан Джилани. — Ще ти кажа малкото, което знам. Това, което успяха да сглобят Иброн, Ботъл, Детсмел и Уидършинс. Може би ще помогне, а може би не. Това ти ще решиш. Ето какво смятаме ние. — Замълча и протегна ръка за меха.