Кисуеър й го подаде.
Мейсан отпи, после клекна пред тях — позата на разказвачка на приказки, която познаваха много добре. Двете сестри също клекнаха.
— Той не го е искал. Но оттогава създава само неприятности. Бързия Бен го е срещал лице в лице. Също така, както разбрахме, и онзи ковач мекрос, Уидал. Той е отрова и го знае, и не може да го избегне, защото мястото му не е тук. Късове от него са пръснати из половината свят, но най-големият е в онова място, Коланси — и се… използва.
— Ще убием Сакатия бог — каза Синтър.
Кисуеър я погледна изумена.
— Че кой би искал да ни попречи да направим това?
Синтър поклати глава. На лицето й се беше изписало объркване.
Мейсан ги изгледа една по една, след това заговори сдържано:
— В грешната посока скочи, Синтър, като едноока мангуста. — Отпи отново, разклати меха и се намръщи. — Трябваше да взема два. Не мисля, че сме тръгнали да убием Сакатия бог. Всъщност сме тръгнали за ония вериги. Е, адюнктата имам предвид. За това е тръгнала. — Вдигна глава и погледна Синтър в очите, а след това — Кисуеър. — Отиваме да освободим кучия син.
Кисуеър се изсмя грубо.
— Нищо чудно, че всички ще ни изоставят! И аз първа ще се присъединя към тях!
— Млъкни — каза Синтър през дланите си, бе ги вдигнала пред лицето си. Трепереше, не, тресеше се и Кисуеър видя блясъка на сълзите, потекли между пръстите й.
Лицето на Мейсан Джилани беше строго, търпеливо.
— Не можеш! — викна Кисуеър на сестра си. — Това е невъзможно! Ами ако грешат? Трябва да грешат — дори адюнктата не е толкова глупава! Всеки бог и асцендент на света ще излезе срещу нас, да не говорим за ония идиоти в Коланси! Тя си е загубила ума! Нашата адюнкта е безумна и не съществува никакъв проклет закон, който да казва, че сме длъжни да я следваме!
Синтър си пое дъх и смъкна ръцете си. Някаква твърдост изпълни лицето й, сякаш непоклатим камък подмени меката тъкан под ониксовата й кожа. Тъгата се отцеди от очите й, когато се спряха на Кисуеър.
— Ще стане. Така трябва да е.
— Какво…
— Справедливо е, сестро. Справедливо.
— Всички ще се обърнат против нас — отвърна Кисуеър. — Ти сама го каза…
— Ако не направим нищо, да. Ще се обърнат против нас. И малкият шанс да успеем ще си отиде с тях. Трябва да ги разубедим.
— Как? — попита Мейсан Джилани.
— Ще ви кажа как. И започва с теб, Кисуеър.
— Не казах, че ще помогна…
— Ти ще дезертираш.
— Какво?!
— Точно така започва. Това е единственият начин. Е, ти точно това искаш, тъй че не ми казвай друго. Ти дезертираш от Ловците на кости и го правиш тази нощ — на най-бързия кон, който може да ти намери Мейсан Джилани.
Но Мейсан Джилани вдигна ръка да я спре.
— Чакай малко. Трябва да го обсъдя с…
— Разбира се — прекъсна я Синтър. — Но това не променя нищо. Сега трябва да чуеш останалото, защото ми трябва ти да направиш същото…
— Да дезертирам? Аз?!
— Да. Но ще препуснеш в друга посока, Мейсан Джилани. С малко късмет и двете ще се върнете.
— И да ни обесят? Не, благодаря, сестро…
— Няма да ви обесят. Адюнктата е хладно желязо — най-хладното, каквото е имало някога. Ще съобрази бързо като мълния, да.
— Тогава защо просто не й кажем? — попита Мейсан Джилани. — Ние го отгатнахме, но има проблем и само ти имаш идея как да се реши той.
Синтър се усмихна и тази усмивка щеше да е съвсем на място на лицето на самата адюнкта.
— Ще направя точно това… след като двете заминете.
— Все пак може просто да ни подгони.
— Няма. Казах, че умът й работи бързо.
— Защо да чакаш тогава, докато заминем?
Синтър изтри последните сълзи.
— Не разбираш. Тя е заключена в затвор, който сама си е вдигнала. Там вътре не чува нищо, не вижда нищо. Там вътре е абсолютно сама. И стиска и държи, кокалчетата на пръстите й са побелели от стискане. Това е нейно бреме и няма да го прехвърли на никой друг, дори на Юмруците си, дори на Висшия маг — макар че той вече сигурно се е досетил. Поставила е себе си между нас и истината — но това я убива.
— Тъй — каза Мейсан Джилани. — Значи ти ще й покажеш, че не е сама и че не всички сме глупаци, че може би сме готови за истината. Че не само сме я разбрали, а сме с нея. Че сме готови да помогнем, все едно дали го иска, или не.
— Точно така — отвърна Синтър.
Мейсан Джилани въздъхна, а след това се ухили на Кисуеър.
— Ти няма да изненадаш никого. Виж, моята работа е друга.
— Адюнктата ще намекне нещо, за да ти оправи репутацията — каза Синтър. — Иначе заминаването ти може да наклони баланса за много колебаещи се войници в строя. Кисуеър, сестро, никой няма да е особено изненадан от теб, нали?
— Благодаря ти. Стига хората да разберат, че не съм страхливка…