— Но ще го видят точно така — изсумтя Мейсан Джилани. — Все едно, нищо не можеш да направиш по този въпрос, Кисуеър. Отиваме на война, а ти си избягала. Аз също. Тъй че Синтър и адюнктата ще го отиграят така, че да прозвучи уж че съм на нещо като мисия…
— Което е вярно — прекъсна я Синтър.
— Което помага, да. Работата е, че някои хора вече си мислят, че дезертьорството може да се окаже подходящият ход. Това е рискът, който адюнктата може да намери за неприемлив, каквото и да й кажеш, Синтър.
— Не съм страхливка — повтори Кисуеър. — Просто не се връзвам на това за семейството. Армиите не са семейства, колкото и да се опитвате да ме убеждавате в обратното. Това е глупост. Това е лъжата, нужна на пълководците и кралете, за да ни държат винаги готови да им вършим гадната работа.
— Точно така — сопна се Мейсан Джилани. — И предполагам, че в онази задръстена джунгла, където си израсла, не си чувала никакви истории какво става, когато се разбунтуват армии. Убиват командирите си. Свалят владетеля на страната си. Завземат…
— Какво общо има това с цялата тая работа за „семейството“?
— Казвам, че някои хора ръководят нещата, а останалите трябва просто да стоят настрана. Това е всичко. Точно като в семейство. Някой отговаря, не всеки. Узурпаторите никога не са били нещо по-добро, нито нещо по-различно от тези, които са убили. Обикновено влошават нещата. Цялата работа със „семейството“ е борба за оцеляване. Държиш на близките си, не на непознати. Не го ли разбираш това?
— А тези, които командват, го експлоатират. Използват ни. Не искат да са близки с другите и ти го знаеш.
— Вие двете можете да продължите цяла нощ с това — прекъсна ги Синтър. — Но нямаме време. Кисуеър, откога те интересува какво мислят за теб хората, които изоставяш? Освен ако не си намерила някаква гордост в това да си Ловец на кости…
— Искаш ли да ти помогна, или не?
— Добре. Мир. Работата е, че само изглежда, че уж дезертирате. Като онова, дето го направи Фарадан Сорт при Ю’Гатан.
— Аз препускам на юг.
Синтър кимна.
— И намирам перишите и хундрилите.
— Да.
— И какво им казвам?
— Убеждаваш ги да не ни изоставят.
— И как, в името на Гуглата, да го направя?
Синтър я погледна лукаво.
— Опитай се да използваш чаровете си, сестро.
Мейсан Джилани се намеси:
— Сержант, щом тя отива при тях, аз къде отивам?
— Не е лесно да се каже — призна Синтър колебливо.
— Помисли над отговора, Синтър — изсумтя Мейсан. — Междувременно дайте да откраднем коне.
— А, лейтенант, намерих те най-после.
— Старши сержант вече, сър.
— Разбира се. А къде са ти подопечните, старши сержант?
— Освободени са, сър.
— Моля?
— По-точно разпръснати, сър. Пришити към ранговете точно, без един шев да не е на място.
— Хм, това просто е превъзходно, старши сержант. Щяхте да заслужавате похвала, ако заслужавахте нещо. Уви, след като прегледах последните корекции в списъците, открих, че нито един от ония новобранци не може да се намери в цялата армия.
— Да, сър, всички са добре обучени.
— В какво, старши сержант? В изчезване?
— Е, сър, напомнихте ми една история от младостта ми. Може ли?
— Моля, цял съм слух.
— Благодаря, сър. А, младостта ми. Внезапно увлечение порази младия Арамстос Поурс…
— Арамстос?
— Да, сър…
— Това ви е другото име?
— Точно така, сър. Може ли да продължа разказа си, сър?
— Продължете.
— Внезапно увлечение, сър, да си изкопая езерце.
— Езерце.
— Точно зад купа строшени тухли, сър, до задната стена на двора. Често си играех там, когато родителите ми минеха от словесен бой на бой с ножове или бърлогата се запалеше, както ставаше често. На ръце и колене между чирепите натрошени грънци и избити кучешки зъби…
— Кучешки зъби.
— Издънките на баща ми с домашни любимци, но това е друга история, сър, може би за друг момент. Езерце, сър, в което да мога да прехвърлям малките рибки, които спасявах от замърсената река покрай отходните канали — където често се къпех в студени дни, сър, както беше топла. Рибки, сър, в езерцето ми. Представете си възбудата ми…
— Изведнъж стана толкова картинно и живо в ума ми, старши сержант.
— Чудесно. Но след като бях прехвърлил м-м, петдесетина от мъничките сребристи рибки, точно преди ден, представете си ужаса и изумлението ми, когато на другата сутрин не намерих в езерцето нито една. Какво все пак беше станало с тях? Някоя прегладняла птица може би? Старицата малко по-надолу по улицата, дето си държеше косата в мрежа? Дали лъскавите рибки не бяха украсили прическата й? Насекоми? Плъхове? Едва ли последните две, след като обикновено съставяха вечерната ни семейна трапеза, поради което бяха доста оредели из къщи. Ами, сър, загадка си беше и загадка си остава. До ден-днешен и сигурен съм, до края на живота ми. Петдесет рибки. Изчезнаха. Пуф! Трудно е да се повярва, сър, и беше съкрушително за мен, малкото увлечено момченце с блеснали очи.