— А сега, ако ви разбирам добре, старши сержант, отново се оказвате жертва на необяснима загадка.
— Всички ония новобранци, сър. Разпръснати по ранговете. А след това…
— Пуф.
— Много добре го казахте, сър.
— А какво стана с езерцето ви, старши сержант?
— Ами, любимата ми водна змия се позадържа доста, сър, докато езерцето не пресъхна. Децата имат наистина грандиозни мечти, нали?
— Имат, старши сержант. Докато всичко не се обърка.
— Точно тъй, сър.
— До нова среща, старши сержант Поурс.
— Лека нощ и на вас, капитан Кайндли.
„Той беше. Заблуждавах се, че изобщо си мислех друго. Кой впрочем може да обясни любовта?“ Прибра ножа в канията, дръпна платнището на палатката и пристъпи навън. Потрепери, когато нещо студено се хлъзна в лекия нощен ветрец.
„Тъмният север перва с езика си. Ехо от нечие нежелано прераждане — добре, че не съм маг. Нямаха около какво да подскачат този следобед.“
Отдалечи се от командната палатка. Това, че адюнктата я бе отпратила толкова късно през нощта, беше необичайно — „Готова бях да си лягам, проклятие!“ — но това, че бе накарала стражите да изхвърлят пияния Банашар, не беше просто мило забавление. Беше обезпокоително, на друго ниво.
„Какво ти разправят Бързия Бен и Ботъл тази нощ, Тавори? Имат ли край тайните ти? Има ли някакъв пробив в стената на усамотението ти? Какво толкова удовлетворително намираш в това да си самотна? Любовта ти е призрак. Империята, на която служеше, те предаде. Офицерите ти са престанали да говорят, дори помежду си.“
„О, влечуго на севера. Езикът ти не лъже. Приближи се. Ние едва дишаме.“
Принуди се да спре, когато Банашар залитна на пътя й.
— Капитан Юил — заговори й топло, пое дълбоко дъх и бавно издиша, както правят пияниците, когато се мъчат да съберат прогизналите си мисли. — Каква приятна вечер, нали?
— Не е. Студено е. Уморена съм. Не знам защо адюнктата изгони всички — не е като да й трябва повече място. За какво?
— За какво ли, наистина — съгласи се той усмихнат, все едно кесията му е пълна със сладки. — Гардеробът е, видите ли.
— Моля?
Той залитна.
— Гардеробът. Ъъ, това ли беше думата? Май да. Не улеснява пътуването обаче. По-точно, затруднява го. Но… понякога… за какво говорех? О, да. Понякога гардеробът е толкова голям, че момичето просто бяга от него, бързо и колкото може по-далече. Това ли имам предвид? Правилно ли го казах?
— Гардеробът.
Банашар я посочи с пръст и кимна.
— Точно.
— Кой бяга от гардероб? Момичетата не правят така…
— Но жените — да.
— Не разбирам.
— Всички тези възможности за избор, нали? Какво да облече. И кога, и кога не. Дали да е това, а не онова. Какво да облече, капитан Юил. Изборът. Възможностите. Обкръжават те. Стягат обръча. Пъплят. Момичето трябва да бяга и дано да успее.
Лостара изсумтя, заобиколи глупака и продължи между редиците палатки.
„Той беше. Но ти го остави на мира. Може би си помисли, че ще се върне или че просто ще го намериш отново. Помисли си, че разполагаш с време. Но светът винаги е въоръжен и е нужна само една погрешна стъпка, едно погрешно решение. И изведнъж си посечена, кървиш до смърт. Изведнъж той издишва последния си дъх и е време да го оставиш настрана, просто да го затвориш като свитък, носещ лоша вест.“
„Какво друго можеш да направиш?“
„Той беше, но си отиде и няма да се върне.“
Крачките й се забавиха. Тя се намръщи. „Къде отивам? А, точно така.“
— Нов брус, да.
„Светът е въоръжен, адюнкта, тъй че внимавай. Отвори с ритник онзи гардероб, момиче, и започвай да навличаш бронята. Дните за празненства свършиха, всички онези нощи сред бляскавите усмивки на привилегия и право.“
— Ти си идиот, Банашар. Само една вещ има в гардероба. Какво да избира?
Почти чу отговора му: „И все пак тя бяга.“
Не, този разговор дори не беше реален, а и все едно, беше безсмислен. Продължи пътя си към ковачниците, но се натъкна на морска пехотинка, забързана в обратната посока. Отдаде набързо чест и я подмина.
„Сержант. Морска пехота. Далхонийка. Къде, в името на Гуглата, е тръгнала по това време? Все едно. Брус. Непрекъснато свършват. А звукът на желязото, ближещо бруса, как съвършено отеква в главата ми — удивително. Съвършено.“
„Той беше. Той беше.“
„Той беше.“
Повечето каишки и закопчалки по бронята му се бяха разхлабили или развалили. Тежката гръдна броня от драконови люспи и гръбните плочи висяха килнати от широките му рамене. Наколенниците със закривените шипове лежаха на земята, докато стоеше на колене в мократа трева. Беше смъкнал обшитите с кост ръкавици, за да изтрие по-добре сълзите по страните си и сополите, потекли от носа му. Грамадният боздуган с костена дръжка лежеше от другата му страна.