Беше ревал половината нощ, докато не прегракна. Главата му все едно беше натъпкана с пясък. Къде се бяха дянали всички? Беше сам и като че ли беше сам вече от години, скитащ изгубен по тази пуста земя. Беше видял стари биваци и изоставени села. Беше видял долина, пълна с кости и отломки. Беше видял куцаща врана, която му се изсмя, но взе да моли за милост, когато я хвана. Глупаво! Сърцето му толкова се беше размекнало, че той глупаво я пусна, а ужасното същество пак започна да му се смее, докато се отдалечаваше от него, куцукайки. Спря да се смее чак когато онзи голям камък падна върху нея. А как му липсваше сега тази присмехулна врана и смешното й куцукане — поне му беше правила компания. Глупав камък!
Денят беше избягал, а после се върна и изобщо не беше толкова студен като преди. Призракът на Стария Арбат Гърбицата се беше отвял като прах, а беше ли честно това? Не беше. Тъй че се беше изгубил, търсеше нещо, но бе забравил какво е и искаше да си е у дома в Ледерас, да се забавлява с крал Техол, да секси с Шурк Елале и да чупи ръцете на приятелите си от гвардията в двореца. О, къде бяха всичките му приятели?
Мътните му възпалени очи се спряха на боздугана и той се намръщи. Даже не беше хубав, нали.
— Ще го строша — изломоти той. — Ще го пръсна. Името му е Рилк, но никога нищо не казва. Как изобщо си е казал името на някой? Аз съм сам. Всички сигурно са умрели. Съжалявам, врано, ти беше последното друго нещо, останало живо! В целия свят! А аз те убих!
— Съжалявам, че го пропуснах — чу глас зад себе си.
Ублала Пунг бавно се надигна и се обърна.
— Живот!
— Споделям радостта ти, приятел.
— Толкова е студено около теб — каза Ублала.
— Това ще мине.
— Бог ли си?
— Общо взето, тоблакай. Плаши ли те това?
Ублала Пунг поклати глава.
— Срещал съм богове. Взимат на хората пилетата.
— Странни навици имаме, наистина.
— Знам. — Ублала Пунг порови в ума си и рече: — Аз май трябва да спасявам света.
Непознатият кривна глава.
— А аз пък мисля да го убия.
— Но тогава пак ще съм съвсем сам! — проплака Ублала и от подпухналите му очи отново бликнаха сълзи.
— Успокой се, тоблакай. Напомняш ми, че някои неща в този свят си остават ценни. Щом ще спасяваш света, приятел, тази драконова броня е чудесна подготовка, както и оръжието в краката ти — всъщност мисля, че и двете са ми познати.
— Не знам — каза Ублала. — Не знам къде да отида да спася света. Нищо не знам.
— Хайде да пътуваме заедно тогава.
— От боговете стават добри приятели — каза Ублала Пунг, доволен от този обрат на събитията.
— И зли врагове — каза непознатият. — Но ние няма да сме врагове, тъй че това няма нужда да ни притеснява. Владелецо на Рилк, Носителю на Драк Алкелейнт, какво ти е името?
Той изду гръд. Харесваше му да го наричат Владелец и Носител на неща.
— Ублала Пунг. Ти кой си?
Непознатият се усмихна.
— Ще вървим на изток, Ублала Пунг. Името ми е Драконъс.
— Ха, смешно.
— Кое е смешно?
— Точно тази дума крещеше Стария Арбат Гърбицата, преди черният вятър да го разкъса на парчета.
— Трябва да ми кажеш как се озова тук, Ублала Пунг.
— Не ме бива с въпроси като този, Драконъс.
Богът въздъхна.
— Значи намерихме нещо общо, приятел. Хайде, вдигай Рилк и ми позволи да ти затегна каишките.
— О, благодаря ти. Не обичам възли.
— Никой не ги обича.
— Не са толкова лоши като веригите обаче.
Ръцете на непознатия се поколебаха на една каишка, после продължиха работата си.
— Съвсем вярно, приятел.
Ублала Пунг обърса лицето си. Усети лекота в краката си. Слънцето вече се вдигаше и той реши, че отново се чувства добре. Всеки има нужда от приятел.
20.