— Не е просто — каза той и се намръщи, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Но в света… между хората тоест. Общество, култура, нация. Та, в света има нападащи и има отбраняващи. Повечето от нас имат в себе си елементи от двете, но в общия смисъл човек попада в единия лагер или в другия, според характера си.
Вятърът лъхна покрай изваяния камък. Курешките по тъмните му нащърбени повърхности бяха като избелели петна стара боя. Миризмата на зной се вдигаше от камъка, завихряше се и се отвяваше с всеки полъх на лекия ветрец. Но слънцето не отстъпваше в битката си и Риад Елеис беше благодарен за това.
Очите на Силхас Руин се бяха впили в нещо на северозапад, но изваяната скала затулваше гледката на Риад натам. Беше любопитен, но не непреодолимо. Просто зачака Силхас да продължи — знаеше колко му е трудно понякога на белокожия Тайст Андий да изкаже каквото му е на ума. Често всичко избликваше наведнъж в дълги, разумни, подробни разсъждения, които Риад изслушваше предимно в мълчание. Имаше толкова много да учи.
— Това не означава, че агресията е присъща само на тези, които са нападащите — продължи Силхас. — Ни най-малко всъщност. В моята дарба с меча например аз съм предимно защитник. Разчитам на точния избор на момента и на контраатака — възползвам се от склонността на нападателя да налита напред, от особеността в намерението му. Контраатаката е, разбира се, агресия сама по себе си. Разбираш ли разликата?
Риад кимна.
— Мисля, че да.
— Агресията приема много форми. Активна, пасивна, пряка, косвена. Внезапен удар или сдържана като обсада на волята. Често отказва да отказва да стои спокойно, а връхлита към теб от всички възможни страни. Ако една тактика се провали, опитва се друга и тъй нататък.
Риад каза с усмивка:
— Да. Достатъчно често съм играл с деца Имасс. Това, което описваш, го научава всяко дете, от ръцете на побойника или съперника.
— Чудесно. Разбира се, че си прав. Но не забравяй, че всичко това е присъщо не само за света на детството. Запазва се и процъфтява и в обществото на възрастните. Трябва да се разбере следното: нападащите нападат като форма на защита. В инстинктивната си реакция на заплаха, реална или въображаема. Може да е отчаяние или навик, или и двете, когато отчаянието се превърне в начин на живот. Зад нападението се крие крехка личност.
Замълча и Риад разбра, че иска да го подкани към размисъл над току-що казаните неща. Да размисли над самопреценката си може би. Беше ли нападащ, или беше отбраняващ се? Беше правил и двете и бе имало моменти, когато беше нападал, след като е трябвало да се отбранява, както и обратното. „Не знам кое от двете съм. Още не. Но мисля, че това поне знам: когато се чувствам заплашен, нападам.“
— Културите обикновено налагат надмощието на едното над другото, като средство, чрез което един индивид успява и напредва или обратното: не успява и пропада. Една култура, доминирана от нападатели — в която качествата на нападащия са предмет на възхищение и често пъти биват окуражавани открито — обикновено отглежда хора с дебела кожа, която все пак служи да защити изключително уязвима същност. Така раните кървят, но остават добре скрити под повърхността. Културите, насърчаващи защитата, произвеждат тънка кожа и склонност към бързо обиждане — което е само по себе си вид агресия, сигурен съм, че го разбираш. Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието — смирение.
Паузата, която последва, бе дълга и Риад беше доволен, че е така, защото Силхас му беше дал твърде много за размисъл. Имасс? „А, защитници, мисля. Да. Винаги има изключения, разбира се, но той каза, че би трябвало да има. Примери за едното и за другото, но като цяло… да, защитници.“ Помисли за съдбата на Онрак, за любовта му към Килава, за престъпленията, които му наложи тази любов. Той се е опълчил на съгласието. И е бил наказан.