По-трудно му беше да мисли за култура, доминирана от нападатели. Ледериите? Помисли за баща си, Удинаас. „Той защитава, когато е в себе си, но напада с насмешка, само че дори тогава не крие своята уязвимост.“
— Съществува ли трети начин да се живее, Силхас?
Воинът се усмихна.
— В дългия си живот, Риад, съм виждал много варианти — съчетания от поведение и отношение, и съм виждал хора, които се променят от едното към другото — когато опитът се окаже достатъчно вреден или когато вътрешно присъщата слабост на човека бъде разпозната, което да доведе до пълното й отхвърляне. Макар че, на свой ред, в другото съществуват други видове слабости и те често пъти се оказват фатални капани. Ние сме сложни същества, несъмнено. Ключът според мен е в това да оставаш верен на собствената си естетика, на това, което цениш, и да не отстъпваш на никого властта да бъде съдникът на твоите вкусове. Трябва също тъй да се научиш да изобретяваш стратегии за отбиване както на нападатели, така и на защитници. Да прилагаш агресия, но единствено в самозащита, този вид самозащита, която заявява на всички ненакърнимостта на твоята броня, на твоята самоувереност и утвърждава светостта на твоята самооценка. Нападай когато трябва, но не в арогантност. Защитавай, когато ценностите ти са застрашени, но никога с дивия плам на гнева. Срещу нападатели най-сигурната ти защита е хладното желязо. Срещу защитници често пъти най-добрата тактика е да прибереш оръжието в ножницата и да откажеш играта. Презрението запази за онези, които наистина са го заслужили, но гледай презрението, което си позволяваш, да не се усети като оръжие, а като броня срещу техните атаки. Най-сетне, бъди готов да обезоръжиш с усмивка, докато в същото време режеш дълбоко с думи.
— Пасивно.
— Един вид, да. По-скоро е въпрос на предупреждение към потенциалните противници. По същество им казваш: „Внимавай колко ще се доближиш. Не можеш да ме нараниш, но ако бъда притиснат достатъчно силно, аз ще те нараня.“ В някои неща не трябва никога да отстъпваш, но тези неща не са вечно непроменими или изрично неотменни. По-скоро твое е правото да ги решаваш и да ги преоформяш, ако сметнеш за благоразумно. Те са неуязвими за натиска на другите, но не и безразлични към техните аргументи. Претегляй и преценявай непрекъснато, и сам решавай кое е ценно и стойностно. Но когато усетиш, че другият е прекрачил границата, когато усетиш, че е под атака всъщност правото ти на самопреценка, тогава се стегни и дай твърд отпор.
Риад потърка поникналия по страните му мъх.
— Щяха ли тези твои думи да дойдат от устата на баща ми, ако си бях останал у дома?
— По негов начин, да. Удинаас е мъж с голяма сила…
— Но…
— С голяма сила, Риад. Той е достатъчно силен, за да застане открит, да открие всичко, което е уязвимо в него. Достатъчно смел е, за да те подкани да се доближиш още. Ако го нараниш, ще се оттегли, и тази пътека към него оттам насетне ще бъде завинаги запушена. Но той започва, като поднася себе си в дар. Това, което другият прави с дара му, определя бъдещето на конкретната връзка.
— А доверието?
Червените очи пробягаха към неговите и отново се извърнаха.
— Дълго време ги пазих — отрони той тихо. — Отбягвах ледерийските магове и войници. Всичко това не беше нужно.
— Баща ми знаеше.
— Вярвам, че Феар Сенгар също.
— Но никой от двамата не ти повярва.
— Напротив. Повярваха, че ще запазя решимостта си.
Този път Риад извърна очи.
— Тя наистина ли трябваше да умре?
— Тя никога не е била истинска жива, Риад. Беше дадена като потенциал. Погрижих се той да бъде реализиран. Зърната изпълнени ли са с надежда? Бихме могли да си помислим така. Но всъщност надеждата е на създателя на това зърно и на онези, които решат да го посадят.
— Тя все още беше дете в очите на всички.
— Азатът използва каквото намери.
— Жива ли е още тогава?
Силхас Руин сви рамене.
— Може би сега повече от всякога. Жива, но млада. И много уязвима.
— И тъй, сега — отрони Риад — баща ми жадува Азатът да оцелее и се надява също тъй решимостта ти да продължи. Но може би „надежда“ е погрешната дума. По-скоро е доверие.
— Ако е така, значи сам отговори на въпроса си.
„А моята решимост? Вярваш ли в нея, Силхас Руин?“
— Приближават се — каза Тайст Андий и стана от камъка, на който седеше. Помълча. — Бъди нащрек, Риад, тя е изключително трудна и не мога да предрека изхода от тези преговори.