— Как ще ме възприеме? — попита той и също стана.
— Това тепърва ще разберем.
Конят му беше стъпил върху някакъв особено гаден кактус. Торент се смъкна от седлото и изруга тихо. Заобиколи, вдигна копитото и започна да вади бодлите.
Олар Етил стоеше отстрани и гледаше.
Беше се оказало, че бягството от посивялата вещица не се получава, като просто препуснеш силно и я оставиш зад себе си. Непрекъснато се появяваше отново сред вихрушки прах, с неизменно ухиления череп, на който не му трябваше смях, за да подсили жилещата подигравка.
По дирите на тежките фургони той беше минал покрай още две драконови кули, и двете безжизнени и порутени като първата. Странна машинария се беше изсипала от пукнатините в камъка и лежеше разхвърляна на стотина крачки околовръст. Смачкани парчета броня и натрошени оръжия се въргаляха сред отломките, както и изсъхнали и посивели ивици люспеста кожа. Насилието, нанесено точно над тази кула, си оставаше, натрапчиво като горчив дим.
Торент изтръгна последния трън, хвана юздите и отведе коня няколко стъпки напред.
— Проклети бодливи топки — измърмори. — Отровни ли са?
— Не мисля — отвърна Олар Етил. — Просто са си бодливи. Тукашните бедерини отдавна са се научили да не ги настъпват.
— Няма никакви тукашни бедерини — сопна се Торент. — Това са Пустинните земи и с право са наречени така.
— Някога, много отдавна, воине, духовете на пръстта и вятъра процъфтяваха тук.
— И какво стана след това?
Тя сви рамене и костите изпукаха.
— Когато е лесно да се храниш, затлъстяваш.
„Какво означава това, мамицата му?“ Погледна към кулата.
— Ще продължим на… — Някакво движение в небето привлече вниманието му: две огромни фигури се издигнаха от гигантската изваяна глава на каменния дракон. — Духове на бездната!
Двойка дракони — истински. Левият беше с цвета на кост, очите му грееха яркочервени, и макар да беше по-едър от спътника си, беше по-мършав, може би по-стар. Другият дракон беше изумително бял и потъмняваше до златисто по раменете и назъбения гръб. С плясък на криле драконите се спуснаха в плавен кръг точно на пътя им, по средата между тях и кулата.
Торент погледна Олар Етил. Стоеше замръзнала като статуя. „Мислех, че знаеш всичко, вещице, а май и ти си мислеше същото. Виж се сега, като заек под погледа на котка.“
Погледна отново напред и в този момент двата дракона затрептяха, след това се размиха като миражи. Миг по-късно на мястото на гигантските същества стояха двама мъже. Никой от двамата не помръдваше.
Макар и отдалече, Торент забеляза, че драконите съвършено бяха изразили същината на двамата. Този отляво беше висок, мършав, с кожа с цвета на избеляла кост. Другият беше още съвсем млад, със стегнати мускули, но почти на ръста на спътника си. Свободно падащата му коса беше златиста и бронзова, кожата му — обгоряла от слънцето. И стоеше с лекотата на невинността.
Без да каже нищо, Олар Етил тръгна към тях и в очите на Торент изведнъж се смали, суровата примитивност на фигурата й изглеждаше тромава и груба. Люспестата кожа на наметалото й вече изглеждаше някак повехнала.
Той дръпна подплашения кон за юздата и я последва. Нямаше как да избяга от тези воини, ако му желаеха злото. След като Олар Етил бе готова смело да посрещне появата им, и той щеше да последва примера й. „Но днес видях истинска сила. А сега ще я погледна и в очите.“
„Отдалечих се много от селото си. Малкият свят на моя народ все повече се смалява.“
Когато се приближи, се изненада, че двата меча на колана на мършавия, по-стария, са ледерийска изработка. „Синя стомана. Помня, че видях нож веднъж, купен и в ръцете на вожда, и как запя, когато удари.“ По-младият носеше оръжия от люспест камък. Беше облечен в странни груби кожи.
— Не си добре дошъл, Силхас — каза Олар Етил и след това изпъна костелив пръст към младия. — И този, който така се подиграва с моя народ. Този свят не е негов. Силхас Руин, да не си спазарил отварянето на Портата към Старвалд Демелайн?
— Той е син на Менандори — отвърна белокожият воин. — Знаеш каква е цената за такава сделка, Олар Етил. Мислиш ли, че съм готов да я платя?
— Не знам какво си готов да направиш, Силхас. Никога не съм знаела.
— Името му е Риад Елеис и е под моя закрила.
— Твърде високо мнение имаш за себе си, ако си мислиш, че му трябва закрилата ти — изсумтя тя. — Не. — Кривна глава. — Виждам истината. Държиш го близо до себе си, за да го контролираш. Но след като е чедо на Менандори, ще се провалиш. Силхас Руин, ти изобщо не се учиш. Кръвта на Елейнт никога не може да тече близо до своя. Ще има измяна. Винаги има измяна. Защо тя има сто глави? За подигравка над един невъзможен мир. — Кимна към Риад Елеис. — Той ще удари първи, ако може. Когато разбере, че го превъзхождаш, ще се опита да те убие.