— И все пак пътуват заедно. Защо никой от тях не е предал другия?
— Вярвам, че са близнаци, Олар Етил, излюпени от едно яйце. От всички Елейнт по време на Войните на Сянката те стигнаха най-близо до победа. Това бе последният път, когато стоях до своя брат, последният път, когато той пазеше моя фланг, а аз — неговия. За малко, тогава… — Гласът му заглъхна. — Бяхме щастливи.
Макар Торент да не знаеше нищо за тези Войни на Сянката, нито за другите играчи, участвали в тях, не можеше да не долови скръбта в гласа на Руин и тя го порази дълбоко. „Шибани съжаления. Всички ги имаме, нали? Живей достатъчно дълго и може би само те ни остават, единственото, което пазим живо в умовете си. Духове на бездната, каква ужасна мисъл!“
Но в торбата кокали на Олар Етил нямаше място за сантименталност. Тя се изсмя грубо.
— Щастливи да носите смърт! О, всички вие бяхте такива праведни глупаци по онова време! А сега от теб и братята ти си останал само ти, като трън, който никой не може да извади! Кажи ми за каква велика кауза си се венчал този път, Силхас Руин. Кажи ми за всички достойни за съжаление, но необходими смърти, които трябва да укрепят зловещия ти път! Не си мисли, че няма да те приветствам — нито този смъртен до мен, ако думите му се приемат за верни. Добре си дошъл да сееш хаос, Силхас Руин! Ти и това порочно дете-огън до тебе, и Килава също!
Силхас се намръщи.
— Кажи какво криеш, гадателко на кости.
— Жест за жест, тъй ли? Добре. Ерастас е призовал Древните. Секул Лат, Килмандарос, Маел — а сега и Драконъс — да! Когато се криете толкова добре, отстъпвате досега си до този тръпнещ свят — ставате слепи. Брат ти е мъртъв, Силхас Руин. Драгнипур е прекършен. Драконъс се вихри на воля в този свят, с Тъмата в ръцете му — а какво вижда старата му любовница сега, когато изведнъж отново извръща очи към нас, Силхас? Усети ли вече допира й на челото си? Мислех, че не си. Тя скърби за сина, когото ценеше най-много, мисля. У когото черните пламъци на любовта й горяха най-ярко. Тя пази най-силната си злоба и презрение за…
Опакото на ръката на Торент я шибна през лицето толкова силно, че тя отхвърча и се свлече на земята с тракане на кокали. Той надвисна над нея и чак сега осъзна, че е извадил меча си.
— Злоба ли, вещице? Е, би могла да я познаеш по-добре от всеки друг. Сега си затвори костеливото чене и го дръж затворено.
Черните й хлътнали очи се впиха в неговите като нокти, но той не трепна. „Унищожение ли? Само избягването му ме плаши, мършава вещице.“ Отдръпна се и хвърли поглед към Силхас.
Изглеждаше толкова наранен, че беше чудо, че все още стои на крака. Беше се обгърнал с ръце, присвит и посърнал. Потеклото от очите му оставяше пурпурни дири по хлътналите му страни. Риад, с опустошено от скръб лице, пристъпи към приятеля си, а след това рязко се обърна и тръгна към Олар Етил.
Торент се изпречи на пътя му.
— Не. Не е сега моментът. Утеши приятеля си, Риад. Аз ще я отведа оттук.
Младият мъж трепереше, очите му грееха нажежени от ярост.
— Тя няма да…
— Да ме послуша? Ще. Риад, нападките свършиха…
Той се сепна.
— Нападките. — После кимна. — Да, разбирам. Да.
Кимна отново, а след това се обърна, готов да предложи младежката си сила на изведнъж прекършилия се старец.
„А с това вече превъзхожда и първенството вече е негово. Толкова просто.“ Торент прибра меча в ножницата и се метна на коня си. Хвана юздите, хвърли един последен изпепеляващ поглед към Олар Етил — тя още не беше помръднала — и смуши коня.
По дирята на фургона, на югоизток. Не погледна повече назад, но след малко видя от близкия хълм да се вдига вихрушка прах. Тя беше с него. „Виждам те, вмирисана гнилоч, но дали ще признаеш изобщо, че може би току-що ти спасих жалката торба кокали?“
„Не мисля.“
Слънцето обля със златно жестоко разбитата фасада на каменната кула. Една фигура от злато и бронз стоеше над друга, коленичила и присвита, с ръце на лицето.
Никой от двамата не помръдна дълго след като слънцето залезе и тъмнината завладя небето.
Имаше някога един старец сред баргастите. Беше изкуфял и често навличаше на раменете си опърпана вълча козина и ходеше на четири крака, сякаш най-сетне намерил истинската си същност. Звяр, лишен от дар слово, можеше само да ръмжи и да вие, втурваше се сред лагерните псета и ги гонеше, докато всяко объркано и присвито от страх животно не му се подчини. Опитваше се да прави и други неща, но за Сеток дори споменът за тях бе твърде болезнен и жалък, за да го съживява.
Гигантският степен вълк Баалджаг й напомняше за този старец. Проскубана изгнила кожа, на места провиснала разкъсана на ивици. Неизменно оголени грамадни зъби с цвета на дъб, все едно целият свят заслужава вечната му ненавист. Черните хлътнали очни ями на съществото я измъчваха, сякаш й говореха в красноречиво мълчание: „Аз съм смърт — казваха й. — Аз съм твоята съдба и съдбата на всички живи същества. Аз съм това, което остава. Прогонен от света, оставям ти само това.“