Чудеше се какво ли е сполетяло онзи старец, за да го накара да иска да е вълк. Що за рана, поразила ума му, го бе накарала да загуби целия усет за истинската си същност? И защо нямаше никакво връщане назад, никакво намиране на тази изгубена същност? Умът таеше твърде много тайни. Мозъкът беше торба с истини и тяхната сила, скрита там вътре, бе абсолютна. Изкривиш ли една такава истина в лъжа, и човекът се е превърнал във вълк. Плътта и костите му могат само да го последват, да се напрягат, за да се преобразят. Два крака на четири, човешки зъби във вълчи: нов облик и ново предназначение, които да утвърдят лъжата.
Но не беше задължително такива лъжи да са толкова явни като с онзи старец, нали? Същността ти можеше да се загуби по по-деликатни начини, нали? „Днес съм тази личност. Утре съм друга. Виждаш ли истините за мен? Нито една не е вързана. Не съм обвързана с нито една отделна своя същност, а се разгръщам в множество същности. Прави ли ме това болна? Прекършена?“
„Това ли е причината да не мога да намеря мир?“
Близначките крачеха на пет крачки пред нея. Бяха едно, разцепено на две. Кръгли личица с остри очи, надничащи в огледалото, където не може да се скрие нищо. Истините могат да се огъват, но не и да се изкривяват.
„Последвах доброволно Ток Анастер, макар да негодувах за това. Имам си своята пристрастеност и тя се нарича неудовлетворение. Всеки път, щом се върне, всички плащат. Кафал, аз те разочаровах. Изплаках провала си във вярата — принудих те да избягаш от мен. Къде си сега, мой жрецо с кроткия поглед?“
Мъртвите очи на Баалджаг непрекъснато се впиваха в нея. А тя едва се тътреше зад близначките. Мускулите на ръцете й горяха от тежестта на момчето. Щеше да се наложи отново да го остави да върви само, а това щеше да забави скоростта им до пълзене. Всички бяха гладни — дори един немрящ вълк не можеше да намери кой знае какво за лов тук. Изсъхналите треви на степта отдавна бяха останали зад тях. Пръстта бе отстъпила на камъни и спечена глина. Тук-там в земята се бяха вкопчили трънливи храсти, най-вече стърчаха от гнезда кактуси. Изсъхнали водни корита оголваха парчета плавей, повечето не по-големи от костите на ръцете й. Но от време на време се натъкваха на нещо много по-голямо, дълго и дебело като крак, и макар да не можеше да е сигурна, струваше й се, че по парчетата има следи от обработка. Пробити дупки, големи колкото да пъхнеш палеца си в тях — макар че това можеше да ти спечели ухапване от паяк или ужилване от скорпион, — и смътните люспести белези от ударите на тесла. Но никой от тези древни потоци не можеше да е бил достъпен за лодка, нито дори кану, да не говорим за сал. Изобщо не можеше да си ги обясни.
На хоризонта на север се виждаха смътни подобия на каменни кули, като проядени планини. Безпокояха я все едно, че я предупреждаваха за нещо. „Ти си в земя, която не ти дава нищо. Ще те погълне и гладът й е ненаситен.“
Бяха направили ужасна грешка. Не, тя я беше направила. „Той ни водеше на изток, тъй че ще тръгнем на изток. Защо ни водеше в тази посока? Стейви, нямам представа.“
„Но ето една истина, която намерих в себе си. Цялото онова неудовлетворение. Не е към Ток. Вече не. То е с мен. Неспособността ми да намеря мир, да му се доверя, щом го намеря, и да се опра на него.“
„Тази пристрастеност се самоподхранва. Може би е неизлечима.“
Още едно изровено дере напред — не… Сеток присви очи. Следи от колелета и от конски копита. Диря. Близначките бяха видели същото, защото изведнъж затичаха напред, спряха и я заоглеждаха. Не чу думите им, но и двете се обърнаха, щом се приближи, и тя видя на лицата им усилваща се решимост.
Сторий посочи.
— Върви натам. Върви натам, Сеток.
— Значи и ние — добави Стейви.
Югоизток, но напред завиваше, видя тя. „Изток. Какво има там? Какво се очаква да намерим?“
— Балабалабалабала — извика момчето и силният му глас до ухото й я стресна.
Баалджаг притича и задуши дирята. „Сигурно е само инстинкт. Дори носът му не работи на проклетото същество… нали? А може би надушва други неща. Живот или нещо друго.“
Близначетата тръгнаха по дирята и грамадният звяр ги последва. Момченцето се заизвива в ръцете й и тя го пусна долу. То затича след сестрите си.