„Голяма водачка съм, няма що.“
На завоя видя следи от хлъзгане — колелата на фургона бяха поднесли и задрали в земята. Тук конските копита се бяха вдълбали по-дълбоко. Но не можа да види препятствие, наложило тази маневра. Пътят напред продължаваше прав около стотина крачки, след което отново свърна на юг, за да извие след това отново на изток, а после — на североизток.
— Те не управляват — изсумтя Сеток. — Тръгнали са накъдето ги теглят конете. Това е безсмислено…
Стейви се обърна и викна:
— Не ни интересува накъде отиват! Все едно е!
— Но как могат да ни помогнат, като не могат да помогнат на себе си? — попита Сеток.
— Какво му е различното?
„Проклетото зло хлапе е право.“
— Погледнете дирите — карали са безумно бързо. Как очаквате изобщо да ги настигнем?
— Защото конете се уморяват.
Тръгнаха отново по безцелната диря, с цел. „Точно като отрастването.“
Камъните хрущяха под краката им, усилващият се зной караше храстите да пукат. Бяха обезводнени. Сеток усещаше месото на гущерите, които бяха изяли тази сутрин, сухо и горчиво в стомаха си. Нямаше нито един облак в небето, за да им предложи поне миг отдих. Не можеше да си спомни кога за последен път беше видяла птица.
Мина пладне и следобедът се проточи апатичен като пустошта, проснала се във всички посоки. Дирята най-сетне се беше изпънала право на изток. Дори близначките бяха забавили крачка. Сенките им се бяха завъртели и се издължаваха. Изведнъж Сторий извика нещо и посочи.
Самотен кон. На двеста крачки южно от дирята. Останки от сбруя висяха от главата му. Стоеше на слабите си крака, душеше безжизнената земя и абаносовите му хълбоци бяха побелели от засъхнала пяна.
Сеток се поколеба, после каза:
— Задръжте Баалджаг тук. Искам да видя дали ще мога да го хвана.
Този път поне близначките не възразиха.
Животното беше с извърната глава, но усети някакъв шум или миризма, докато Сеток беше все още на сто крачки от него, и се извърна да я погледне. Очите му бяха странни, забеляза тя — сякаш бяха потънали в нещо едновременно мъртвешки бледо и тъмно. Но поне не побягна.
„Призрачни вълци, стойте далече от мен. Това животно ни трябва.“
Започна да се приближава предпазливо.
Конят я наблюдаваше. Беше ял кактус, видя тя, в муцуната му се бяха забили десетки бодли и капеше кръв.
„Гладен е. Изнемощял от глад.“ Заговори му с тих, утешителен тон:
— Откога си тук, приятелю? Съвсем самичък, спътниците ти ги няма. Приемаш ли компанията ни? Сигурен съм, че ти харесва. Колкото до тези бодли, ще направим нещо за това. Обещавам ти.
А след това се оказа достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне. Но очите му я спряха. Не бяха на кон. Изглеждаха… демонски.
„Ял е кактус — но колко?“ Погледна към земята. „О, духове на бездната! Ако всичко това сега е в стомаха ти, изпаднал си в голяма беда.“ Личеше ли му, че го боли? Откъде можеше да разбере? Явно беше уморен, да, но дишаше ритмично и дълбоко и потрепваше любопитно с уши, сякаш и той на свой ред я оглеждаше. Най-после Сеток бавно протегна лявата си ръка, хвана протритите кожени ремъци и ги нави около китката си. Животното вдигна глава, сякаш се канеше да я бутне с наранената си муцуна. Сеток предпазливо хвана с пръсти един бодил. Дръпна рязко. Конят трепна и нищо повече. Тя въздъхна и започна да ги вади.
Ако оближеше кръвта от бодлите? Какво щеше да си помисли животното за това? Реши да не опитва. „О, но колко ужасно ми се иска да оближа кръвта. Устата ми копнее за този вкус. Надушвам топлия й живец.“
„Старче, дай ми вълчата си кожа.“
Махна и последния трън и опря длан на изпъкналото чело.
— По-добре ли е? Надявам се, приятел.
— Милост — чу се тънък глас с акцента на търговската реч. — Забравил бях за това.
Сеток заобиколи коня и видя проснат в небрежна поза върху коравата земя труп. За миг затаи дъх.
— Ток?
— Кой? Не. Но го видях веднъж. Странни очи.
— Нищо мъртво ли не заобикаля това място? — попита намръщено Сеток. Страхът й отстъпваше място на гнева.
— Не знам, но можеш ли изобщо да си представиш страданието, което изпитват хора като мен, когато срещнат такива като теб? Млада, жизнена, с толкова ясни и блеснали очи. Караш ме да се чувствам окаяник.
Сеток обърна коня.
— Чакай! Помогни ми да стана — закачил съм се за нещо. Нищо против нямам да съм окаяник, стига да има с кого да си говоря. Да си окаяник без никой, с когото да си говориш, е много по-лошо.
„Нима?“ Сеток се приближи. Огледа трупа.
— Набучил си се на някакъв кол.
— Кол? Спица имаш предвид. Това го обяснява.
— Нима?
— Е, не. Нещата се объркаха. Мисля, че лежа на парче от колелото, а другата част на спицата е забита дълбоко в земята. Така става, като вдигнеш една карета високо и после я пуснеш долу. Чудя се дали конете имат много памет. Сигурно не, иначе този щеше все още да бяга. Е, красиво дете, ще ми помогнеш ли?