Тя се пресегна.
— Хайде, хвани се за ръката ми — това поне ще можеш ли? Добре, сега се дръж здраво, докато се опитам да те измъкна.
Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. „Кожа и кости не тежат много, нали?“
— Името ми е Картографа — каза трупът, докато се опитваше безуспешно да изтупа прахта от дрипите си.
— Сеток.
— Много се радвам, че се запознахме.
— Мислех, че те накарах да се чувстваш нещастен.
— Зарадван в нещастието.
— Ще си съвсем на място — изсумтя тя. — Ела с мен.
— Чудесно. Къде отиваме?
— Вървим след каретата ви. Кажи ми, всички ли в нея са мъртви като тебе?
Картографа като че ли помисли над въпроса, след което каза:
— Вероятно. Но хайде да го разберем, а?
Децата на Онос Т’уулан и Хетан като че ли не се впечатлиха от появата на още един оживял труп. Когато видя Баалджаг, Картографа спря и се втренчи в него, но не каза нищо.
Сеток яхна коня и намести момченцето пред себе си.
Близначките закрачиха отново по дирята. Баалджаг вървеше до тях.
— Знаеш ли, че мъртвите продължават да сънуват? — каза Картографа, докато се тътреше до коня.
— Не — отвърна Сеток. — Не знаех.
— Понякога сънувам, че едно куче ще ме намери.
— Куче?
— Да. Голямо като това.
— Е, изглежда, сънят ти се сбъдна.
— Надявам се да не е.
— Защо?
— Защото в съня ми кучето ме погребва.
Тя си помисли отново за Баалджаг, как беше изпълзял от земята, и се усмихна.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това. Не и с това куче, Картографе.
— Дано да си права. Имам един въпрос обаче.
Тя въздъхна. „Труп, който не млъква.“
— Казвай.
— Къде сме?
— В Пустинните земи.
— А, това го обяснява тогава.
— Какво обяснява?
— Ами, цялата тази… пустинност.
— Чувал ли си изобщо за Пустинните земи, Картографе?
— Не.
— Тогава нека аз да те попитам нещо. Откъде дойде вашата карета и как така дори не знаеш за земята, през която пътувате?
— Предвид името ми, наистина е жалко, че знам толкова малко. Разбира се, тази земя някога е била затворено море, но човек би могъл да каже това за безброй пресъхнали басейни на много континенти. Тъй че едва ли минава за чудесно потвърждение за професията ми. Уви, откакто умрях, бях принуден коренно да преоценя всичките си най-ценни представи.
— Ще отговориш ли изобщо на въпроса ми?
— Пристигането ни беше внезапно, но майстор Квел прецени, че е благоприятно. Клиентът изрази задоволство и всъщност немалко изумление. Далеч по-добре в тази окаяна земя, отколкото селението в един прокълнат меч. Едва ли бих оспорил това, нали? Като знаем какви са картите и прочие. Естествено, беше неизбежно да изоставим охраната. А, виж напред. Обилно доказателство за това.
Самата диря като че ли изчезна на протежение от петнайсет-двайсет крачки. След тях имаше разпръснати отломки, включително полуос.
Изгубен кон и изгубено колело зад тях, полуос тук — как изобщо бе успяло онова нещо да продължи да върви? „И какво е правело в онази празнина? Летяло ли е?“
— Духове на бездната, Картографе…
От гърба на коня успя да види нещо напред. Дневната светлина гаснеше, но все пак…
— Виждам я.
Още две отсечки без дири, а когато отново се появиха, наоколо лежаха разпръснати всевъзможни части от огромен впряг. Видя голямо парче боядисано дърво, вероятно от покрива, с големи жлебове, врязани в него, сякаш нечия огромна ръка беше драла каретата на късове. Малко по-нататък лежеше кривната на една страна самата карета или онова, което бе останало от нея. От двете страни лежаха подути тела на мъртви коне.
— Картографе…
— Удари ни от небето — отвърна трупът. — Дракон ли беше? Със сигурност не. Енкар’ал? Кой енкар’ал би могъл толкова дръзко да вдигне от земята цяла карета с всичките й коне? Не, не може да е енкар’ал. Имай предвид, бях свидетел само на първото нападение — кажи ми, Сеток, виждаш ли някого?
— Още не — отвърна тя. — Стейви! Сторий! Стойте там. — Вдигна момчето и го смъкна на земята. — Ще препусна напред. Знам, че се стъмва, но наблюдавайте небето — има нещо там горе.
„Някъде. Дано да не е близо.“
Конят под нея беше уплашен, не искаше да се доближи до впряга, но тя го подкара насила.
Събратята му бяха разкъсани, с натрошени кокали, липсваха късове плът. Навсякъде се виждаха същите тънки, но дълбоки ивици. Нокти. Огромни и убийствено остри.
После намери първия труп на човек. Беше увил юздите около китките си и двете му ръце бяха ужасно изкълчени, почти изтръгнати от раменете. Нещо беше посякло през главата му диагонално — отгоре, прецени тя, през металния шлем, през носа и под челюстта — и го бе оставило с половин лице. Малко зад него имаше друг мъж, обезглавен — не видя главата му наблизо.