— Ток има вълче око.
— Защото е Глашатаят на Войната.
Титлата я смрази.
— Тогава защо и другото му око не е вълче?
— Човешко е, сигурен съм.
— Точно. Защо?
Картографа направи грешката да се почеше по темето, от което по ноктите му остана ивица сбръчкана кожа. Той тръсна ръка и парчето се отвя в тъмното.
— Ами, защото, предполагам, хората са истинските глашатаи на войната, не мислиш ли?
— Може би. — Но не беше толкова сигурна. — Ток ни водеше на изток. Ако той е Глашатаят на Войната, както казваш, тогава…
Картографа кимна.
— И аз така мисля, Сеток. Водил те е към място и време, където ще си необходима.
„Дестраянт на Вълците на Зимата. Боговете на войната.“ Погледна Баалджаг, застанал зад кръга светлина от огъня. Гибелно опасен, с вечно оголените огромни зъби и вечно празните очи.
„Кожата на войната.“
„И аз трябва да я нося.“
Погледът й се отклони към Грънтъл.
— Картографе.
— Да?
— Той каза, че не уважава своя бог. Каза, че нарича това, което е, проклятие.
— Така е.
— Трябва да поговоря с него.
— Разбира се, Сеток.
Смъртният меч беше седнал до огъня и подрусваше момченцето на коляното си. Ярко изпъкващите татуировки необяснимо как бяха избледнели, изчезнали бяха и тигровите черти. Ако не се брояха очите, мъжът вече изглеждаше почти човешки. На лицето му се бе изписала кротка радост.
„Как щеше да обясни Онос Т’уулан това? При тези ли ни водеше, Ток?“
Тя въздъхна. „Кожата на войната. Вълците искат да я нося.“
„Но аз не искам.“
— Заведи ме при него, моля те.
Маппо гледаше приседналата срещу Грънтъл млада жена. Картографа им превеждаше. Несъмнено имаха много неща за обсъждане. Предстоеше неизбежна война, сблъсък на отчаяни смъртни — и може би отчаяни богове. „А Икариум? Стари приятелю, не трябва да има място за теб в това, което иде. Ако хиляди загинат ненужно от твоята ръка, кой гибелен баланс ще наклони това? До каква ужасна съдба ще доведе? Не. Трябва да те намеря. Да те отведа. Твърде много смърт пося вече по пътя си.“
Чу измъчена въздишка вляво от себе си. Извърна се към легналата на походното одеяло жена.
— Ще живееш, Фейнт.
— Но… но…
— Не успя да стигнеш до него навреме. Иначе ти щеше да си мъртва вместо майстор Квел.
Тя вдигна ръка и очегърта засъхналата по ъгълчетата на устата й кръв.
— По-добре за теб, ако бях. Сега сме в безизходица.
Можеше да отговори: „Но вече сме толкова близо. Усещам го — почти сме стигнали.“ Но тази мисъл беше егоистична. Докарването му беше само половината задача. Тези нещастни акционери трябваше да се върнат у дома, а бяха загубили единствения човек, способен да го постигне. Тъй че нямаше какво да й отвърне.
— Дробовете ме болят.
— Че’Малле те удари, ноктите му раздраха дълбоко. Направих ти почти триста шева, от дясното рамо надолу под гръдния кош и наляво.
Тя като че ли помисли малко и отрони:
— Значи няма да видим повече подскачащите цици на Фейнт.
— Не си ги загубила, ако от това те е страх. Пак ще, м-м, подскачат, макар и малко неравномерно може би.
— Значи боговете наистина съществуват. Слушай. Прешъс Тимбъл… жива ли е?
— Да.
— Значи имаме шанс.
Маппо трепна.
— Тя е млада, Фейнт. Необучена…
— Има шанс — настоя Фейнт. — Кълна се в черните зърна на Беру, ужасно боли.
— Ще опита с цяра, след малко — каза Маппо. — Почти цялата й сила свърши, за да опази Юла жив.
Фейнт изохка, после каза:
— Чувството за вина го прави това.
Маппо кимна. Братята Боул бяха последвали Прешъс Тимбъл в Гилдията, а тя се беше включила по прищявка или, по-вероятно, за да види докъде ще стигнат двамата й кандидат-любовници в преследването й. Когато любовта се превърне в игра, пострадват хора и Прешъс Тимбъл най-сетне бе започнала да разбира тази истина. „Твърде далече ги отведе, нали?“
Но пък без братята Боул никой от тях нямаше да е жив сега. На Маппо все още му беше трудно да повярва, че юмруците на смъртен могат да са толкова страшно оръжие. Юла и Емби Боул просто се бяха хвърлили срещу крилатия Че’Малле и грамадните им кокалести юмруци бяха удряли с повече сила от боздугана на самия Маппо. Чул беше кости да пращят под ударите, чул беше болезненото пъшкане на Че’Малле. Когато замахна, беше в отчаяна самозащита, в сляпа паника да се изтръгне от настървените си нападатели. Ноктите на съществото, дълги като ятагани на Семк, се бяха забили в гърба на Юла и четирите върха изригнаха от гърдите му. И докато то го хвърляше настрани, юмруците на Емби бяха намерили гърлото му. Удари, които можеха да прекършат врата на кон. Оказаха се достатъчно опасни, за да принудят Че’Малле да излети във въздуха с грохот на криле.