— Опитваш се да ме задържиш будна, нали?
— Ти си падна на главата, Фейнт. И известно време говореше на най-различни езици.
— Какво съм правила?
— Ами, говореше на смесица от езици, шестнайсет, които успях да различа, и още няколко, които не можах. Необичайна проява, Фейнт. Има един учен, който твърди, че дълбоко в умовете си всички ние притежаваме всеки език и че съществува потенциал за може би десет хиляди езици. Щеше да се зарадва, ако можеше да види постижението ти. А има и един дистигиер, дисектор на човешки трупове, живее в Ерлитан, който твърди, че мозъкът не е нищо повече от гъста маса заплетени вериги. Повечето брънки са запоени, но някои не са. Някои може да се отворят и да се наместят отново. Всяко по-сериозно увреждане на главата, твърди той, може да доведе до прекъсване на брънка, което обикновено се оказва трайно. А в редки случаи се създава нова брънка. Вериги, Фейнт, натъпкани в черепа ни.
— Само дето не приличат на вериги, нали?
— Да, уви, не приличат. Това е проклятието на всяка теория, откъсната от физическото наблюдение. Разбира се, Икариум щеше да възрази, че не бива винаги да проверяваме една теория единствено на базата на практическото наблюдение. Понякога, би казал той, теорията трябва да се тълкува по-поетично, като метафора може би.
— Имам една метафора за теб, Маппо.
— О?
— Жена лежи на земята, с разбълникан мозък, и слуша как един космат трелл с бивни обсъжда възможните тълкувания на една теория. Какво означава това?
— Не знам, но каквото и да е, съмнявам се, че би могло да се квалифицира като метафора.
— Сигурна съм, че си прав, след като дори не знам какво е метафора, честно. Дай да пробваме така. Жената слуша всичко това, но знае, че мозъкът й е разбълникан и разстроен. Колко обаче? Толкова ли е разстроен, че тя наистина вярва, че слуша как един космат трелл бълва философия?
— А, може би тавтология тогава. Или някакъв друг вид недоказуемо доказателство. Но пък, от друга страна, би могло да е нещо съвсем друго. Макар и да изпадам във философско настроение понякога, не твърдя, че съм философ. Отликата е важна, убеден съм.
— Ако наистина искаш да ме задържиш будна, Маппо, намери нова тема.
— Наистина ли вярваш, че Прешъс Тимбъл е способна да ви върне в Даруджистан?
— Ако не е, значи сме заклещени тук и е време да започнем да учим местния език от Сеток. Но и тя не може да е тукашна, нали? Тази земя е опустошена. Квел твърдеше, че е изразходена. Изтощена. Никой не може да живее тук.
— Кройката на облеклото на Сеток е баргастка — каза Маппо и се почеса по наболата четина. — А след като момчето има, мисля, баргастка кръв… — Повиши глас и извика на Сеток на баргастки: — На този език разбираме ли се, дестраянт Сеток?
При този въпрос и четиримата новодошли извърнаха погледи към него. А Сеток отвърна:
— Изглежда, че да.
— Добро предположение — отрони Фейнт.
— Наблюдение и теория — отвърна Маппо. — Сега си почивай. Мисля да чуя историята на странниците. Ще се върна след малко.
— Нямам търпение — измърмори Фейнт.
— Щом нито едно решение не върши работа — подхвана Щит-наковалня Танакалаян, — тогава какво ни остава? Трябва да продължим по пътя, който винаги сме познавали, докато ни се предложи някаква алтернатива.
Погледът му се задържа на бавно приближаващия се ескорт на кралица Абрастал. Конете препускаха в лек тръс по неравния терен, дългите знамена над ездачите плющяха като нанизани на прътите птици.
Смъртен меч Кругава до него се намести на седлото сред скърцане на кожа и дрънчене на желязо.
— Отсъствието терзае. Зее в хълбока ни, сър.
— Тогава изберете някого, Смъртен меч. И да се приключи.
Лицето й помръкна под ръба на шлема.
— Сериозно ли ме съветвате за това, Щит-наковалня? Толкова ли съм отчаяна, че да проявя небрежност? Трябва ли да преглътна неудовлетворението си? Правила съм го вече веднъж, сър, и започвам да съжалявам за това.
„Само веднъж? Нещастна вещица. Допусках, че тази твоя кисела физиономия е неизменна. Сега ми казваш, че съм избор, направен без убеденост. Онзи старец ли те убеди в това? Но от двама ни само аз бях свидетел на горчивото му неудовлетворение накрая. Тъй че в ума ти той продължава да ме защитава. Много добре.“
— Думите ви ме наскърбяват, Смъртен меч. Не знам с какво съм ви разочаровал, нито знам дали ми е останала възможност да го компенсирам.
— Моята нерешителност, сър, ви тласка към нетърпение. Подканяте ме към необмислено действие, но ако изборът на дестраянт не изисква обмисляне, какво тогава? За вас, изглежда, това са само титли. Отговорности, в които човек бездруго израства. Но истината е, че титлата очаква само онези, които вече са израснали до личност, достойна за отговорността. От вас получавам цялата раздразнителност на младеж, убеден в правотата си, каквито обикновено са младежите, а въпросната убеденост ви тласка към прибързани импулси и зле премислени решения. Сега ви моля да замълчите. Кралицата пристига.