— Защо?
— Защото ми говорите за съвест. Като си спестяваме обяснението на нашата цел, ваше величество, ние ви оставяме с грижата да се грижите единствено за своя народ. Вие сте тяхната кралица в края на краищата и в това е съдбовната разлика между нас. Ние, перишите, се чувстваме отговорни единствено към себе си и към целта на съществуването ни. Същото е вярно за Боен водач Гал и Изгорените сълзи. И най-сетне, и най-важното, Ловците на кости са в същото положение. — Кривна леко глава. — Принц Брис обаче може би скоро ще се изправи пред трудно решение — да се върне в Ледер или да продължи да придружава адюнктата и нейните съюзници.
— Тоест — възрази Абрастал, — като служите единствено на себе си, вие сте готови да донесете мъка и страдание на цял един народ?
— Макар и не това да е желанието ни, ваше величество, напълно възможно е да се стигне дотам.
В стъписаното мълчание, което последва, Танакалаян видя как очите на кралицата помръкнаха, а по лицето й пробяга сянка на колебание.
— Няма да ми обясните мотивите си, нали, Смъртен меч? — почти прошепна тя.
— Чухте самата истина, ваше величество.
— Твърдите, че служите единствено на себе си. Това твърдение кънти фалшиво.
— Съжалявам, че смятате така — отвърна Кругава.
— Всъщност — продължи Абрастал — вече започвам да подозирам тъкмо обратното.
Смъртният меч си замълча.
„Чухте самата истина — отвърна мълчаливо Танакалаян, с насмешка към думите на Кругава. — Това, което правим, не е в служба на нас самите, а на всички вас.“
„Може ли нещо да е по-славно? А ако трябва да паднем, ако трябва да се провалим, както вярвам, че ще стане, има ли по-сладък край от този? Най-великият провал, който е виждал този свят.“
„Да, всички знаем историята за Падането на Колтейн пред Ейрън. Но онова, което ние ще намерим в края на дните си, ще надмине тази история. Искаме да спасим света, а светът ще направи всичко, което може, за да ни спре. Вижте ни как губим! Виж как кръвта ни изтича до последната капка!“
„Но не. Няма да има никакъв свидетел. Ако самото съществуване може да се назове поетично, ние заставаме в ненарушимо мълчание, непокорни слуги на анонимността. Никой, който да види, никой, който да научи. Никога. Нито един гроб, нито камък вдигнат да хвърли сянка над разпръснатите ни кости. Никакъв хълм, нито гробница. Ще почиваме в пустота, не забравени — защото забравянето следва запомнянето, а никакво запомняне няма да има.“
Сърцето му затуптя от изумителната красота на това — на всичко това. „Съвършеният герой е този, чийто героизъм никой не вижда. Най-драгоценната слава е славата, отвята от безчувствени ветрове. Най-висшата добродетел е добродетелта, скрита в самата себе си. Разбираш ли това, Смъртен меч. Не, не разбираш.“
Зачервен от възторг, видя как кралица Абрастал стисна юздите и обърна коня си със злобно извиване на китката. Ескортът й побърза да я последва.
— Дарете ме със своята мъдрост, Щит-наковалня.
Сухата подкана на Кругава го стресна. Топлината на възторга, избила на лицето му, отстъпи място на по-мрачни чувства.
— Те ще ни изоставят, Смъртен меч. Болкандо приключиха с нас.
— Колко дълго трябва да чакам? — изсумтя тя.
— За какво, Смъртен меч?
— За мъдрост у моя Щит-наковалня.
Все едно, че бяха съвсем сами — лагерът на перишите бе затихнал зад тях.
— Изглежда, не мога да кажа нищо, което да ви задоволи, Смъртен меч.
— Кралица Абрастал има нужда да разбере какво възнамеряваме. Не може да се примири. Сега ще поддържа тази своя решимост с надеждата, че адюнкта Тавори ще й даде удовлетворителен отговор.
— А тя ще го направи ли?
— Вие как смятате, Щит-наковалня?
— Смятам, че кралица Абрастал ще бъде много разочарована.
— Най-сетне. Да.
— Адюнктата е егоистична — каза Танакалаян.
Кругава рязко извърна глава към него.
— Моля?
— Би могла да покани и други да споделят тази слава — този легион Евъртайн на кралицата изглежда вдъхваща респект войска. Добре обучени, способни да крачат в марш редом с нас — за разлика от войниците на конквестор Авалт. Ако са на наша страна в Коланси…
— Сър — прекъсна го Смъртният меч, — ако адюнктата е егоистична — нещо, което вие очевидно смятате за славно постижение, — то може би ще е по-добре за вас да смятате този егоизъм за израз на безпрецедентна милост.
— Съзнавам вероятния изход на това начинание, Смъртен меч. Може би дори повече от вас. Познавам душите, които ме очакват — виждам смъртните им лица всеки ден. Виждам надеждата, която влагат в мен. Нито изпитвам съжаление, че онова, което целим, ще остане незасвидетелствано, защото с нашите братя и сестри аз съм техният свидетел. Когато споменах за егоизма на адюнктата, не беше упрек. По-скоро изтъквам привилегироваността, която усещам в нейното позволение Сивите шлемове да споделят съдбата й.